Събудих се в 3 през нощта, за да си налея вода.

„Мамо, можеш ли да изгасиш лампата?“

Молбата беше толкова обикновена, толкова позната, че не се замислих дори два пъти. Тръгнах по коридора, влязох в стаята му и изключих лампата, без дори да погледна вътре.

Полусънена, се върнах в леглото си и се сгуших под одеялата. Но докато лежах там, нещо тревожно бавно се прокрадна в съзнанието ми — осъзнаване, което спря дъха ми. Синът ми не беше у дома.

Той беше излязъл по-рано същия ден на къмпинг с приятелите си.

Сърцето ми прескочи. Бавно се изправих и прошепнах на себе си: „Тогава… кой току-що ми говори?“

Страх и объркване ме изпълниха, но се принудих да стана. Стъпка по стъпка тръгнах обратно към неговата стая.

Вратата беше леко открехната, точно както я бях оставила.

Когато я отвори и влезе, видях, че стаята е празна — перфектно подредена, неподвижна. Леглото беше оправено, вещите му ги нямаше. Нямаше никакъв знак, че някой е бил там.

Стоях като вцепенена, опитвайки се да разбера какво бях чула. Гласът беше толкова ясен, толкова несъмнено на сина ми.

Тогава забелязах нещо на нощното му шкафче: малка рамка със снимка на него и мен, снимка направена, когато беше малък. Светлината от коридора мека се отразяваше на стъклото.

И в този момент разлях.

Може би не беше гласът на сина ми, който чух, а спомен — напомняне за това колко бързо минава времето и колко ценни са всички тези мигове.

Седнах на ръба на леглото му, държах снимката и прошепнах в тихата стая: „Обичам те. Винаги ще бъда тук.“

На следващата сутрин, когато синът ми се върна от пътуването, прегърнах го по-силно и по-дълго. Не му казах за гласа, но в дълбочината на сърцето си знаех, че това беше знак: да ценим всеки обикновен момент, защото един ден, тези гласове и спомени ще са всичко, което ще ни остане.