Съпругът ми печели добре, затова живеем в красив апартамент. Аз не чистя у дома; нарочно наех жена, която идва два пъти седмично. Е, вчера случайно попаднах на профила ѝ в социалните мрежи и бях малко ошашавена, защото тя…

Съпругът ми печели добре, затова живеем в красив апартамент. Аз не чистя у дома; нарочно наех жена, която идва два пъти седмично. Тиха, възпитана, винаги навреме. Почти невидима. Точно такава, каквато исках.

Вчера обаче съвсем случайно попаднах на профила ѝ в социалните мрежи. Търсех нещо друго, а алгоритъмът я подхвърли пред очите ми. Първо дори не разбрах, че е тя. Снимките бяха толкова различни от образа, който познавах – стилни дрехи, пътувания, вечери в скъпи ресторанти, усмивка, която не приличаше на уморената жена, която мие пода в хола ми.

Превъртах и не можех да спра. В описанията под снимките имаше фрази за „любовта на живота ми“, за „дом, който чаках с години“, за „мъж, който ме накара да повярвам отново“. Нещо вътре в мен се сви. Имаше детайли, които звучаха твърде познато.

На една от снимките – отражение в огледало. Виждах част от интериор, който ми беше до болка близък. Същата лампа. Същата картина на стената. Същият часовник.

Моят апартамент.

Първата ми мисъл беше абсурдна. Втората – паника. Третата – страх.

На следващия ден тя дойде както обикновено. Усмихна се учтиво, събу обувките си и започна да работи. Аз седях на дивана и я наблюдавах, усещайки как сърцето ми бие все по-силно.

– Харесва ли ти да работиш тук? – попитах я уж небрежно.

Тя замръзна за секунда.
– Да… много. Тук е хубаво. Спокойно.

– Познаваш ли добре съпруга ми? – думите излязоха сами, без да успея да ги спра.

Тя пребледня. Ръцете ѝ леко потрепериха.
– Защо питате?

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Погледна дисплея, после мен. Не отговори.

– Той ли е? – прошепнах.

Тишината беше по-силна от всеки вик. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не исках да става така… – каза тя. – Той ми каза, че сте се разделили. Че живеете заедно само заради външния вид.

Станах рязко. Всичко около мен започна да се люлее.
– От колко време? – гласът ми беше чужд.

– Две години.

Две години. Докато аз пиех кафе сутрин, тя е била тук. Докато аз отсъствах, тя е заемала мястото ми. В моя дом. В моя живот.

Вечерта го изчаках. Седях на същия диван, където бях седяла хиляди пъти преди. Когато влезе и ме видя, разбра всичко. Не отрече. Не се оправда.

– Тя ме разбира – каза тихо. – А ти отдавна си далеч.

Усмихнах се. Странно спокойно.
– Разбирам – отвърнах.

Същата нощ събрах най-важното и си тръгнах. Без сцени. Без викове.

Минаха месеци. Подадох молба за развод. Апартаментът остана за него. Аз започнах нов живот – по-малък, по-тих, но истински.

Един ден получих съобщение от непознат номер:
„Той вече не е същият. Аз съм бременна. А той не иска детето.“

Беше тя.

Изтрих съобщението.

Година по-късно разбрах от общи познати, че е останал сам. Тя си е тръгнала. Домът, който е мислел за стабилен, се е разпаднал. Работата му – също.

А аз?

Аз живея в малък апартамент, който чистя сама. Сутрин отварям прозореца и дишам дълбоко. Нямам прислужница. Нямам лъжи. Нямам човек, който да дели живота ми тайно с друга.

И за първи път от години се чувствам истински богата.

Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от реални житейски ситуации, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и обстоятелствата са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални лица или събития са случайни.