Събудих се в два през нощта. Не от шум, не от кошмар, а от онова подсъзнателно усещане, че нещо не е наред

Събудих се в два през нощта. Не от шум, не от кошмар, а от онова подсъзнателно усещане, че нещо не е наред. Сърцето ми биеше с тежки, бавни удари в гърдите, сякаш отмерваше последните секунди на спокойствието. Телефонът на нощното шкафче светеше с призрачна светлина в мрака на спалнята. Екранът беше набразден от известия. Осемнайсет пропуснати обаждания. Всичките от Мира.

Лед пропълзя по вените ми. Мира не звънеше по това време. Никога. Тя беше подредена, отговорна, знаеше, че сънят е моята крепост, единственото убежище от напрежението на бизнеса и живота. Осемнайсет пъти. Това не беше обаждане, това беше вик за помощ. Пръстите ми трепереха, докато отключвах телефона. Под поредицата от червени икони за пропуснати повиквания имаше съобщение. Едно. Кратко, накъсано, сякаш писано в паника.

„Тате, помогни! Ела бързо!“

Думите се забиха в съзнанието ми като нажежени пирони. Помогни. Не „искам да те видя“, не „може ли да поговорим“. Помогни. Дъщеря ми, моето единствено дете, момичето, което бях отгледал сам след онзи грозен развод, молеше за помощ. Въздухът в стаята се сгъсти, стана тежък и невъзможен за дишане. Образи нахлуха в главата ми – тъмни, ужасяващи сценарии, които всеки баща таи в най-дълбоките кътчета на страховете си. Катастрофа. Обир. Насилие.

 

 

 

Изхвърчах от леглото, събаряйки чашата с вода от шкафчето. Стъклото се пръсна на хиляди парченца по мраморния под, но звукът беше далечен, приглушен, сякаш идваше от друг свят. Моят свят в този момент се беше свил до три думи, изписани на светещия екран. Грабнах първите дрехи, които ми попаднаха – тениска и дънки. Не си направих труда да се обувам, просто нахлузих маратонките на бос крак. Ключовете за колата, портфейла. Умът ми работеше на автоматичен режим, докато паниката разяждаше вътрешностите ми.

Докато слизах по стълбите на огромната си, празна къща, тишината крещеше. Всеки предмет – скъпите картини по стените, дизайнерските мебели, полилеите от муранско стъкло – всичко изглеждаше нелепо, безсмислено. Какво значение имаше всичко това, ако тя не беше добре? Какъв беше смисълът от годините денонощен труд, от безсънните нощи, прекарани в сделки и преговори, ако не можех да я защитя?

В гаража ревът на двигателя проряза нощната тишина. Изкарах колата с писък на гуми, без да се интересувам за съседите или за елементарните правила на добрия тон. Нощният град беше пуст, осветен от жълтата светлина на уличните лампи, които се размазваха в призрачни ивици пред погледа ми. Карах като луд. Педалът на газта беше залепнал за пода, а ръцете ми стискаха волана с такава сила, че кокалчетата ми бяха побелели. Всеки червен светофар беше личен враг, всяка празна улица – писта, която трябваше да прелетя.

В главата ми се въртеше един-единствен въпрос: „Какво се е случило?“ Апартаментът им. Новият апартамент, за който бях помогнал с първоначалната вноска, моят сватбен подарък за тях. Мира и Мартин. Годеникът ѝ. Мартин. Усетих как челюстта ми се стяга. Никога не го бях харесвал. Имаше нещо в него – прекалено гладък, прекалено чаровен, с поглед, който никога не срещаше моя за повече от секунда. Усмивката му беше широка, но не стигаше до очите. Мира казваше, че съм предубеден. Че не мога да приема, че тя е пораснала и има собствен живот. Може би беше права. Но бащиното предчувствие беше нещо ирационално, първично. И в този момент то крещеше с пълна сила.

Завих по тяхната улица, гумите отново изсвириха по асфалта. Сградата им беше тъмна, с изключение на няколко прозореца тук-там. Техният светеше. Третият етаж, вляво. Поне бяха там. Поне не беше болница или полицейско управление. Това ми даде искрица надежда, която веднага беше погълната от страха.

Спрях колата накриво на паркинга, дори не я заключих. Изтичах до входа, отключих с чипа, който Мира ми беше дала „за всеки случай“, и се заизкачвах по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, дробовете ми горяха. Пред вратата им се спрях за миг, опитвайки се да овладея дишането си. Не исках да ги паникьосам повече, ако вече не бяха. Поех си дъх и почуках. Веднъж, два пъти. Силно, настоятелно.

Тишина. После стъпки. Вратата се отвори бавно. На прага стоеше Мира. Беше по нощница, косата ѝ леко разрошена. Зад нея надничаше Мартин, облечен с тениска и боксерки. И двамата ме гледаха с еднакво изражение на абсолютно, неподправено изумление.

„Тате? Какво правиш тук по това време?“ – гласът на Мира беше сънен, леко дрезгав.

Огледах я от главата до петите. Нямаше видими наранявания, нямаше следи от сълзи. Погледнах зад нея в апартамента. Всичко изглеждаше наред. На масичката в хола имаше две чаши и купа с пуканки. Телевизорът светеше, на пауза беше спрян някакъв филм.

„Съобщението“, изграчих аз, все още задъхан. „Обажданията. Какво става? Добре ли си?“

Мира и Мартин се спогледаха. В погледа ѝ имаше объркване, в неговия – нещо друго, което не можах да разчета. Може би раздразнение.

„Какво съобщение? Какви обаждания?“ – попита тя и се намръщи.

„Мира, не се шегувай с мен! Осемнайсет пропуснати и съобщение да дойда бързо, да помогна!“ – повиших тон, усещайки как треперенето ми се превръща в гняв.

Тя ме гледна така, сякаш бях полудял. Взе телефона си от масичката и започна да прелиства нещо. После ми го подаде.

„Виж. Няма нищо. Нито едно изходящо обаждане към теб. Няма изпратени съобщения. Сигурно си сънувал, тате.“

Погледнах екрана. Правеше се на луда. Отворих собствения си телефон, за да ѝ покажа доказателството, черното на бяло. Списъкът с обажданията беше там, съобщението беше там.

„Ето! Виж!“ – почти изкрещях, бутайки телефона пред лицето ѝ.

Тя и годеникът ѝ изглеждаха изненадани да ме видят. Тя каза: „Не съм ти писала!“. Гледаше екрана ми, после своя, после пак моя. Мартин сложи ръка на рамото ѝ.

„Виктор, успокой се. Сигурно е станала някаква техническа грешка. Случват се такива неща със системите на операторите. Виждаш, че сме добре. Гледахме филм.“ – Гласът му беше мек, успокояващ, и точно това ме вбеси още повече.

Чувствах се като идиот. Карах през половината град посред нощ, разбит от притеснение, а те стояха пред мен, спокойни и леко развеселени от паниката ми. Гледах дъщеря си в очите, търсех някакъв знак, някаква пукнатина в спокойната ѝ фасада. За миг, само за един кратък, почти незабележим миг, ми се стори, че виждам нещо. Сянка на страх. Но тя премигна и то изчезна. Беше заменено от съжаление.

„Тате, извинявай, че си се притеснил толкова. Наистина не знам как е станало. Но всичко е наред, виждаш.“

Стоях там, на прага им, потен, разчорлен, с диво биещо сърце. Чувствах се излишен. Глупав. Прекалено загрижен баща, който вижда заплахи там, където ги няма.

„Добре“, казах глухо. „Добре. Щом сте добре.“

„Искаш ли да влезеш за малко? Да изпиеш една вода?“ – предложи Мартин с онази негова фалшива любезност.

„Не. Тръгвам си. Станало е късно.“ – Думите излязоха студени и отчуждени.

Обърнах се, без да кажа нищо повече. Слизах по стълбите много по-бавно, отколкото се бях качил. Чувствах се изцеден, празен. Унизен. Срамът пареше в гърдите ми. Може би наистина полудявах. Може би годините напрежение най-накрая си казваха думата.

Качих се в колата и седнах зад волана, без да паля двигателя. Просто седях в тишината и гледах светещия им прозорец. Завесите се дръпнаха. Силуетите им изчезнаха. Бях сам в тъмната кола, в тъмния паркинг, в тъмния град. Поредната фалшива тревога. Поредното доказателство, че се вкопчвам твърде силно в нея, че я задушавам с грижите си.

Трябваше да си тръгвам. Трябваше да се прибера, да се опитам да спя и на сутринта да се преструвам, че нищо от това не се е случило. Точно когато посягах към ключа за запалването, телефонът ми извибрира отново. Ново съобщение. От същия номер. От Мира.

Сърцето ми спря. С треперещи ръце вдигнах телефона. На екрана светеше една-единствена дума.

Пишеше: „Аз…“

И тогава замръзнах.

Глава 2

Студена пот изби по челото ми. Взирах се в екрана, в тази самотна, недовършена дума, и светът около мен сякаш изчезна. Тишината в колата стана оглушителна, прекъсвана единствено от ударите на собственото ми сърце. „Аз…“ Какво означаваше това? Признание? Опит за обяснение, прекъснат по средата? Вик за помощ, който беше успял да се промъкне през бариерата на мълчанието, издигната там, горе, в апартамента?

Паниката, която бях започнал да овладявам, се върна с нова, чудовищна сила. Нещо не беше наред. Инстинктът ми не ме беше подвел. Играта, която се разигра преди минути на вратата, беше точно това – игра. Фарс. Представление, режисирано за мен. Но защо? Какво криеха?

Първият ми импулс беше да изскоча от колата и да се кача обратно горе. Да разбия вратата, ако трябва. Да изискам обяснение. Но нещо ме спря. Ако тя беше в опасност, ако Мартин я контролираше по някакъв начин, моята директна намеса можеше само да влоши нещата. Трябваше да мисля. Трябваше да бъда умен. Паниката беше лош съветник.

Вместо това, написах отговор. Пръстите ми едва се подчиняваха.

„Мира? Какво става? Добре ли си?“

Изпратих го. Секундите се точеха като часове. Чаках балончето с трите точки да се появи, знакът, че тя пише. Нищо. Една минута. Две. Пет. Съобщението беше доставено, но не и прочетено. Сякаш телефонът ѝ отново беше отнет. Или тя самата не смееше да го погледне.

Обзе ме безсилие. Бях един от най-влиятелните бизнесмени в страната. Можех да местя планини с едно телефонно обаждане, да съсипвам конкуренти, да сключвам сделки за милиони. Но в този момент, седнал в тъмната си кола пред блока на собствената си дъщеря, бях напълно безпомощен. Моето богатство, моята власт, всичко беше безполезно.

Реших да направя единственото, което можех в момента. Да чакам. И да наблюдавам. Преместих колата малко по-надолу по улицата, на място, от което имах добра видимост към входа и прозорците им, но самият аз бях скрит в сянката на голямо дърво. Заглуших двигателя и се превърнах в сянка.

Мислите ми препускаха. Мартин. Всичко започваше и свършваше с него. Откъде се появи този човек? Мира го беше срещнала в университета. Тя учеше право, а той – архитектура. Представи ми го преди около година. Висок, добре изглеждащ, с онази лесна, обезоръжаваща усмивка. В началото се опитах да бъда обективен. Дъщеря ми беше щастлива, очите ѝ блестяха. Но с времето започнах да забелязвам дребни неща. Начинът, по който той винаги отговаряше вместо нея на въпроси, отправени към нея. Финият начин, по който я изолираше от старите ѝ приятели. Коментарите му за моето богатство, поднесени като шеги, но с твърде голяма доза истина в тях.

Той идваше от обикновено семейство. Нямаше нищо лошо в това, аз самият бях започнал от нулата. Но у Мартин имаше една особена, почти хищническа амбиция. Глад за успех, който изглеждаше готов да засити на всяка цена. А Мира, с нейното голямо сърце и наследството, което я очакваше, беше идеалната мишена.

Спомних си един разговор с бившата ми съпруга, Мая. След развода отношенията ни бяха обтегнати, но поддържахме крехко примирие в името на дъщеря ни. Когато споделих притесненията си за Мартин, тя ме обвини в снобизъм и параноя.

„Просто не можеш да понесеш, че тя е щастлива с някой, когото ти не си избрал, Виктор!“, каза ми тогава. „Остави момичето да диша! Не всеки, който се доближи до нея, иска парите ти!“

Може би беше права. Може би собственият ми цинизъм, натрупан от годините в безпощадния свят на бизнеса, ме караше да виждам призраци. Но тази нощ, след тези съобщения, знаех, че не си въобразявам.

Часовете минаваха. Уличните лампи изгаснаха една по една, заменени от сивата, безкръвна светлина на наближаващото утро. Не бях мигнал. Прозорецът на апартамента им остана тъмен. Никакво движение. Никакъв звук.

Около шест сутринта реших, че не мога повече да стоя така. Трябваше да направя нещо. Нещо умно. Нещо, което Мартин не би очаквал. Запалих колата и потеглих, но не към дома. Поех към офиса си.

В седем сутринта вече седях зад махагоновото си бюро на последния етаж на стъклена сграда в центъра на града. Градът се събуждаше под мен, но аз се чувствах така, сякаш не бях спал от дни. Първото ми обаждане не беше до Мира. Беше до Симеон.

Симеон беше бивше ченге, от старата школа. Сега имаше собствена агенция за разследване. Беше най-добрият. Дискретен, ефективен и напълно безскрупулен, когато се налагаше. Използвал съм услугите му няколко пъти по бизнес дела, за да проверявам потенциални партньори. Никога не бях мислил, че ще ми се наложи да го наема, за да разследва годеника на дъщеря ми.

„Виктор?“, изръмжа гласът му в слушалката, сънен и дрезгав. „Дано да имаш добра причина да ме будиш в седем.“

„Имам. И ще платя добре за неудобството“, отвърнах аз, без заобикалки. „Искам да провериш един човек. Всичко. От раждането му до днес. Сметки, приятели, врагове, навици, тайни. Искам да знам дори какъв цвят му е бельото. И го искам бързо.“

„Кой е щастливецът?“, попита Симеон, в гласа му вече се долавяше професионален интерес.

Дадох му името. Мартин. И всички данни, които имах за него.

„Това не звучи като бизнес, Виктор“, отбеляза Симеон.

„Лично е“, отсякох. „И е спешно. Не жали средства.“

След като затворих, се почувствах малко по-добре. Бях задвижил колелата. Бях преминал от пасивна жертва на обстоятелствата в активен играч.

Второто ми обаждане беше до адвоката ми, Димитров. Умен, пресметлив и напълно лоялен, доколкото един адвокат може да бъде лоялен към нещо друго освен към хонорара си. Обясних му накратко ситуацията, пропускайки емоционалните детайли и представяйки я като потенциален риск за семейните активи.

„Искам да прегледаш отново документите за апартамента на Мира“, казах му. „И по-специално договора за ипотечния кредит. Искам да знам има ли начин Мартин да придобие собственост или да я манипулира по някакъв финансов начин. Провери и нейния доверителен фонд. Има ли достъп до него?“

Димитров ме изслуша мълчаливо. „Ще проверя всичко, Виктор. Но ако подозираш финансов натиск, трябва да говориш с нея. Пряката комуникация е най-добрият начин.“

„Пряката комуникация е невъзможна в момента“, отвърнах аз. „Просто направи това, за което те моля.“

През целия ден се опитвах да работя, но не можех да се концентрирам. Погледът ми постоянно се спираше на телефона. Очаквах обаждане от Мира. Обаждане, в което тя да се извини за снощната паника, да каже, че просто е била стресирана от изпити или нещо подобно. Но телефонът мълчеше.

Към обяд не издържах и ѝ звъннах аз. Вдигна почти веднага.

„Здравей, тате!“ – гласът ѝ беше весел, безгрижен. Твърде весел.

„Здравей, мила. Как си днес?“ – опитах се да звуча нормално.

„Добре съм! Малко съм уморена, снощи си легнахме късно. Ти май ни събуди.“ В гласа ѝ имаше лек, игрив упрек.

Сърцето ми се сви. Тя продължаваше да играе играта.

„Да, извинявай за това. Просто се притесних. Получих странни съобщения…“

„О, тате, забрави за това!“, прекъсна ме тя. „Някаква грешка на оператора. Мартин провери, случвало се и преди. Важното е, че всичко е наред. Слушай, трябва да затварям, имам лекции след малко. Ще се чуем по-късно, нали? Обичам те!“

И затвори. Преди да успея да кажа и дума повече. Стоях с телефона в ръка и се чувствах по-объркан от всякога. Дали аз бях лудият? Дали наистина си въобразявах всичко? Дали не бях на път да разруша връзката с дъщеря си заради собствената си параноя?

Точно тогава телефонът ми извибрира. Беше Симеон.

„Имам нещо“, каза той без предисловия. „Няма да ти хареса.“

Глава 3

„Говори“, наредих, а стомахът ми се сви на топка. Станах от бюрото и отидох до огромния прозорец, който гледаше към оживения градски център. Хора като мравки бързаха по задачите си, коли се нижеха в безкрайни потоци. Всеки със своята история, със своите проблеми. Но в този момент моят свят се беше свил до гласа на Симеон в слушалката.

„Първо, дребните неща“, започна той с деловия си тон. „Нашият човек, Мартин, обича да живее добре. Доста по-добре, отколкото може да си позволи заплатата му на младши архитект. Скъпи ресторанти, маркови дрехи, уикенди в чужбина. Официалните му доходи не покриват и половината от тези разходи.“

„Това го знам. Мира плаща за повечето неща. Тя има средства от доверителния фонд“, казах аз. Това беше едно от нещата, които винаги са ме притеснявали.

„Да, но не е само това“, продължи Симеон. „Преди около година и половина, точно преди да се запознае с Мира, Мартин е имал сериозни дългове. Хазарт. Затънал е до уши към едни доста неприятни типове. Не става въпрос за банка, а за лихвари. Сумата е била сериозна.“

По гърба ми полазиха тръпки. „И?“

„И изведнъж, в рамките на една седмица, целият дълг е погасен. До стотинка. Няма следа откъде са дошли парите. Няма банков превод, няма теглене от сметка. Просто кеш. Малко след това се запознава с Мира.“

Мълчах, обработвайки информацията. Картината започваше да се подрежда, и тя беше грозна.

„Има и още нещо“, добави Симеон, сякаш усетил, че има нужда да забие последния пирон в ковчега на съмненията ми. „Днес следобед имаше среща. В едно забутано кафене в покрайнините. Не беше с Мира.“

„С кого?“

„С една жена. Името ѝ е Ивана. Държаха се доста… близко. Не като приятели или колеги. Момчето ми успя да направи няколко снимки. Ще ти ги пратя на имейла след малко.“

Светът под краката ми се разклати. Изневяра. Освен всичко друго, той и изневеряваше. Гняв, горещ и ослепяващ, ме заля. Искаше ми се да го намеря, да го измъкна от дупката, в която се крие, и да го накарам да си плати за всичко. Но знаех, че трябва да запазя самообладание.

„Копай по-дълбоко, Симеон“, казах с леден глас. „Искам да знаеш всичко за тази Ивана. Искам да знаеш кой е платил дълговете му. Искам да знаеш с кого диша и с кого спи. Не ме интересува как.“

Затворих телефона и отворих имейла си. Снимките пристигнаха. Бяха леко размазани, правени отдалеч, но достатъчно ясни. Мартин и непозната жена, седнали на маса един до друг. Тя се смееше на нещо, което той казваше, а ръката му лежеше върху нейната. На една от снимките той се беше навел и ѝ шепнеше нещо в ухото, а лицето му беше опасно близо до нейното. Ивана. Беше красива, по онзи хищен, предизвикателен начин. Пълна противоположност на моята Мира.

В този момент влезе асистентката ми.
„Господин Викторов, време е за срещата с господин Петър. Чака ви в конферентната зала.“

Бях забравил. Петър. Моят бизнес партньор. Човекът, с когото бяхме изградили компанията от нулата. Бяхме като братя. Или поне така си мислех. Напоследък се усещаше напрежение между нас. Той искаше да поемаме по-големи рискове, да влезем в един съмнителен проект за строеж на ваканционно селище на южното крайбрежие. Инвеститорите бяха неясни, с офшорни регистрации. Аз се дърпах, интуицията ми казваше да стоя настрана.

Насилих се да сложа маската на спокойния, контролиращ всичко бизнесмен и влязох в залата. Петър стоеше до прозореца, гърбът му беше обърнат към мен. Винаги е бил по-едър от мен, с широки рамене и вид на човек, който може да премести стена с голи ръце.

„Виктор“, обърна се той. Усмивката му, както винаги, беше широка и самоуверена. „Надявах се да си размислил за проекта.“

„Не съм, Петър. Не ми харесва. Твърде много неизвестни.“

Той въздъхна и седна на масата. „Страх те е, Виктор. Винаги си бил такъв. Предпазлив до болка. Понякога, за да спечелиш много, трябва да рискуваш много.“

„А понякога можеш да загубиш всичко“, контрирах аз. „Компанията е стабилна. Нямаме нужда от този риск.“

„Ти нямаш нужда!“, избухна той, а спокойствието му се изпари. „Ти имаш всичко, което си искал! Огромна къща, пари в банката, дъщеря, която осигуряваш. Аз какво имам? Дял в компания, в която ти взимаш всички решения! Искам повече, Виктор! Заслужавам повече!“

Бях изненадан от яростта му. Това не беше просто бизнес несъгласие. Беше нещо лично. Гледах го и за пръв път от години го видях такъв, какъвто е – не мой приятел и партньор, а човек, разяждан от завист и амбиция. Същият онзи глад, който бях видял и в очите на Мартин.

Разговорът приключи без резултат. Той си тръгна ядосан, а аз останах в празната зала с лошо предчувствие, което нямаше нищо общо с дъщеря ми. Или може би имаше. В света, в който живеех, случайностите бяха рядкост.

Прибрах се късно вечерта, изтощен физически и емоционално. Огромната къща ме посрещна с обичайната си тишина и празнота. Налях си голямо уиски и седнах в кабинета си. Мислите ми се въртяха в порочен кръг – Мира, Мартин, Ивана, Петър. Отделни парченца от пъзел, който не можех да сглобя.

Реших, че е време за директна конфронтация. Не с Мартин. С Мира. Трябваше да я накарам да говори. Трябваше да ѝ покажа, че знам, че нещо не е наред.

Обадих ѝ се. Този път тя вдигна след няколко позвънявания. Гласът ѝ беше напрегнат.

„Тате? Станало ли е нещо?“

„Искам да се видим, Мира. Утре. Само двамата.“

„Утре не мога“, отговори тя твърде бързо. „Имам да уча, после съм с Мартин…“

„Мира“, прекъснах я аз, а гласът ми беше твърд като стомана. „Не те питам дали можеш. Казвам ти, че ще се видим. В дванайсет на обяд. В онзи малък италиански ресторант до парка. Ако не дойдеш, ще дойда в университета и ще те намеря. И повярвай ми, няма да ти хареса.“

Настъпи дълго мълчание от другата страна на линията. Можех почти да я чуя как мисли, как се колебае.

„Добре“, каза накрая тя. Гласът ѝ беше едва доловим шепот. „Ще бъда там.“

Затворих телефона. Бях хвърлил ръкавицата. Утре щеше да е денят на истината. Или поне така се надявах. Но докато уискито пареше в гърлото ми, не можех да се отърся от усещането, че съм на ръба на пропаст, и всяка следваща стъпка може да е фатална. Не само за мен, но и за единствения човек, който обичах повече от всичко на света.

Глава 4

На следващия ден пристигнах в ресторанта десет минути по-рано. Избрах маса в най-отдалечения ъгъл, дискретна и тиха. Имах нужда от спокойствие за разговора, който предстоеше. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Не бях спал добре, в главата ми се въртяха сценарии, всеки по-мрачен от предишния.

Мира пристигна точно в дванайсет. Когато я видях да влиза, сърцето ми се сви. Изглеждаше уморена, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Беше облечена семпло, с дънки и пуловер, сякаш се опитваше да бъде невидима. Усмивката, с която ме поздрави, беше измъчена и не стигна до очите ѝ.

Тя седна срещу мен и сгъна ръце в скута си, избягвайки погледа ми. Тишината между нас беше тежка, изпълнена с неизказани думи и обвинения.

„Как си, мила?“, попитах, опитвайки се да започна възможно най-меко.

„Добре съм, тате. Просто съм малко натоварена с ученето.“

Лъжа. Първата от многото, които щяха да последват, бях сигурен.

„Мира, знам, че не си добре“, казах аз директно, решавайки да не ходя по заобиколни пътища. „Знам за съобщенията. Онова второто съобщение… ‘Аз…’. Ти си го изпратила, нали?“

Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ имаше страх, но и нещо като предизвикателство.
„Не знам за какво говориш. Казах ти, сигурно е било грешка.“

„Престани!“, повиших тон, без да искам. Няколко души от съседните маси се обърнаха. Понижих гласа си до съскане. „Престани да ме лъжеш, Мира! Аз съм ти баща. Усещам, когато нещо не е наред. В опасност ли си? Той… той наранява ли те?“

При споменаването на „той“ тя трепна.
„Не! Разбира се, че не! Мартин е прекрасен с мен. Ти просто отказваш да го приемеш, защото не е от твоя свят!“

Беше същият аргумент, който Мая използваше. Сякаш двете се бяха наговорили.
„Това няма нищо общо с неговия или моя свят! Има общо с истината! Защо ме излъгахте онази вечер? Защо се престорихте, че сте изненадани да ме видите?“

Тя сведе поглед към ръцете си. „Защото не исках да се притесняваш. Бях се паникьосала за момент заради един изпит, написах ти съобщението импулсивно. После се почувствах глупаво и когато ти дойде, просто… ме беше срам да си призная. Това е всичко.“

Обяснението звучеше слабо, неправдоподобно. Но тя се придържаше към него с отчаянието на давещ се.

Реших да сменя тактиката. Извадих телефона си и го сложих на масата.
„Коя е Ивана?“

Лицето на Мира пребледня. Тя замръзна, сякаш я бях ударил.
„Какво… Откъде знаеш това име?“

„Това има ли значение? Знам, че Мартин се вижда с нея. Знам, че са били заедно вчера. Искам да знам коя е тя.“

Сълзи напълниха очите ѝ. „Тя е… негова бивша приятелка. Просто са се видели да си поговорят, да изяснят някои неща от миналото. Той ми каза.“

„Казал ти е?“, попитах невярващо. „И ти му повярва?“

„Да!“, отвърна тя с внезапна ярост. „Защото му имам доверие! Нещо, което ти очевидно не познаваш! Ти вярваш само на парите и на хората, които можеш да контролираш! Шпионираш ме, нали? Наел си някой да ме следи!“

Обвинението увисна във въздуха. Технически беше вярно. Бях наел Симеон да следи Мартин, не нея. Но границата беше тънка. Почувствах се виновен, но не съжалих.

„Правя го, защото те обичам и се притеснявам за теб!“, казах аз, а гласът ми трепереше от сдържани емоции. „Този човек не е за теб, Мира! Той те използва!“

„Не е вярно! Ти просто завиждаш, защото съм щастлива! Защото за пръв път в живота си имам нещо, което е само мое, което ти не си ми купил!“, изкрещя тя. Сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.

Тя стана рязко от масата, събаряйки чашата си с вода.
„Остави ме на мира, тате. Моля те. Ако продължаваш така, ще ме изгубиш. Завинаги.“

С тези думи тя се обърна и почти изтича от ресторанта. Останах сам на масата, заобиколен от тихия ромон на чужди разговори. Провалих се. Бях се опитал да стигна до нея, но вместо това я бях отблъснал още по-далеч. Бях я засилил право в неговите ръце.

Платих сметката и излязох. Чувствах се по-зле от всякога. Трябваше ми въздух. Вместо да се върна в офиса, тръгнах безцелно из парка. Есенните листа шумоляха под краката ми, слънцето се процеждаше през голите клони на дърветата. Всичко изглеждаше спокойно, нормално. В пълен контраст с бурята в душата ми.

Докато вървях, телефонът ми иззвъня. Беше Димитров, адвокатът ми.
„Виктор, имам новини за теб. Проверих документите.“

„И?“, попитах уморено.

„Добрата новина е, че Мартин няма пряк достъп до доверителния фонд на Мира. Той е структуриран така, че тя може да тегли само определена сума всеки месец докато навърши двадесет и пет. Не може да изтегли всичко наведнъж. Ти си се погрижил добре за това.“

Въздъхнах с облекчение. Поне това.
„А лошата новина?“

„Лошата новина е свързана с апартамента. Преди два месеца Мира е изтеглила втори ипотечен кредит срещу жилището. Сумата е доста голяма. Преведена е по сметка, която не е нейна. Сметка на фирма, регистрирана на името на Мартин.“

Спрях по средата на алеята. Краката ми отказаха да се движат.
„Какво? Как е възможно? Защо ще го прави?“

„Не знам, Виктор. Но парите са изтеглени от неговата сметка почти веднага. В брой. Няма следа къде са отишли. Технически, всичко е законно. Мира е пълнолетна и е съсобственик на имота. Подписала е документите доброволно. Но това мирише много лошо. Ако спрат да плащат вноските, банката ще вземе апартамента.“

Затворих очи. Картината ставаше все по-ясна и по-ужасяваща. Той я манипулираше финансово. Източваше я. Убедил я е да изтегли огромен заем, използвайки единствения си голям актив като гаранция. Парите вероятно са отишли за покриване на нови хазартни дългове. Или за нещо още по-лошо.

„Благодаря ти, Димитров“, казах глухо и затворих.

Вече нямах съмнения. Мира беше в капан. Не физически, а емоционален и финансов. И тя или не го осъзнаваше, или я беше твърде страх да си признае. А моят опит да ѝ отворя очите беше претърпял пълен провал.

Трябваше ми нов план. По-агресивен. Щом не можех да стигна до нея с думи, трябваше да го направя с действия. Трябваше да унищожа Мартин. Трябваше да го смажа, да го разкрия като измамника, който беше, по начин, който Мира да не може да отрече.

И знаех точно как да го направя. Войната беше обявена. И аз нямах намерение да я губя.

Глава 5

Върнах се в офиса с нова, ледена решителност. Емоциите бяха лукс, който вече не можех да си позволя. Време беше да действам като бизнесмена, който бях – пресметливо, безмилостно и с всички налични ресурси.

Първата ми задача беше да се свържа отново със Симеон.
„Искам да съсредоточиш всичките си усилия върху две неща“, казах му, веднага щом вдигна. „Първо, финансовите транзакции на Мартин. Проследи парите от втория ипотечен кредит. Искам да знам къде са отишли. Подкупи банкови служители, хакни компютри, не ме интересува как, но искам отговор. Второ, жената. Ивана. Разбери всичко за нея. С какво се занимава, къде живее, каква е връзката ѝ с Мартин. Дали е просто любовница, или е съучастник в нещо по-голямо.“

„Ще струва скъпо, Виктор“, отбеляза Симеон.

„Казах ти да не жалиш средства“, отсякох.

След това се заех с Петър. Конфликтът ни за новия проект беше повече от бизнес несъгласие, усещах го. Трябваше да разбера какво се крие зад неговото настояване. Повиках главния ни счетоводител, възрастен и педантичен мъж на име Кирил, на когото имах пълно доверие.

„Кириле, искам пълна и дискретна проверка на всички финансови операции, свързани с Петър през последните шест месеца“, наредих му. „Лични разходи, фирмени сметки, до които има достъп, всичко. Търси големи транзакции, необичайни преводи, нещо, което излиза извън нормалните му дейности.“

Кирил ме погледна изненадано. „Господин Викторов, това е… доста необичайно. Господин Петър е ваш съдружник.“

„Изпълнявай, Кириле. Искам това да остане само между нас. Абсолютно конфиденциално.“

Той кимна бавно, разбирайки сериозността на ситуацията.

През следващите няколко дни живеех на ръба. Почти не спях, хранех се на крак в офиса. Връзката ми с Мира беше замразена. Тя не отговаряше на обажданията ми, а на съобщенията ми отговаряше с по една дума. Знаех, че съм я наранил и отблъснал, но се надявах, че когато истината излезе наяве, тя ще разбере. Целта оправдаваше средствата. Или поне така си повтарях.

Първият пробив дойде от Симеон. Обади ми се късно една вечер.
„Имаме я. Ивана. Не е просто любовница, Виктор. Тя е ключова фигура.“

„Каква фигура?“, попитах напрегнато.

„Работи като финансов консултант в малка, но много агресивна инвестиционна фирма. Фирма, която е специализирана в изкупуване на дългове и рискови активи. Познай кой е един от основните им клиенти напоследък?“

Сърцето ми пропусна удар. „Не ми казвай…“

„Точно така. Лихварите, на които Мартин е дължал пари. Нейната фирма е изкупила дълга му. Но не само това. Същата фирма стои зад офшорните компании, които искат да инвестират в проекта на южното крайбрежие. Проектът, за който твоят партньор Петър толкова настоява.“

Парчетата от пъзела започнаха да се наместват с ужасяваща скорост. Всичко беше свързано. Мартин, Петър, Ивана, съмнителните инвеститори. Не ставаше въпрос за дребна измама. Ставаше въпрос за нещо много по-голямо. Бяха оплели мрежа около мен и моето семейство, а аз едва сега започвах да я виждам.

„А парите от ипотеката?“, попитах.

„Проследихме ги. Прехвърлени са на няколко поредни сметки, за да се замаскира следата, но в крайна сметка са се озовали при същите тези лихвари. Мартин не просто е погасил стария си дълг. Той е затънал отново. И този път сумата е много по-голяма. Използвал е парите на дъщеря ти, за да финансира новите си хазартни загуби.“

Почувствах как ми прилошава. Той не просто я използваше. Той я унищожаваше финансово, рискувайки да я остави без дом, само за да задоволи собствените си пороци.

Новините от Кирил, счетоводителят, пристигнаха на следващата сутрин и допълниха картината.
„Господин Викторов, открих нещо обезпокоително“, каза той с треперещ глас. „Господин Петър е изтеглил значителен, неоторизиран заем на името на нашата компания. Използвал е активите ни като обезпечение. Парите са преведени към същата тази инвестиционна фирма, за която ме попитахте.“

Това беше. Предателството. Петър, моят партньор и приятел, работеше зад гърба ми. Той е бил в комбина с тях през цялото време. Неговият план е бил да ме притисне да приема рисковия проект, а ако откажа, да използва този нерегламентиран заем, за да постави компанията в уязвимо положение, правейки я лесна мишена за враждебно поглъщане от неговите нови „партньори“. Мартин беше просто пешка в играта им. Важна пешка, която е трябвало да осигури допълнителен капитал чрез Мира и да ме държи разсеян с лични проблеми.

Схемата беше дяволски добра. И аз бях в центъра ѝ. Те атакуваха мен от всички страни – бизнеса ми чрез Петър, и семейството ми чрез Мартин.

Вече имах всички доказателства. Снимки, банкови извлечения, договори. Имах всичко необходимо, за да ги унищожа. Но оставаше най-трудният въпрос – как да представя всичко това на Мира? Как да ѝ покажа истината, без тя да се почувства като глупачка, без да се срине напълно?

Знаех, че не мога просто да ѝ хвърля папка с документи в лицето. Трябваше да я накарам сама да види истинското лице на Мартин. Трябваше да го разоблича пред очите ѝ.

И тогава ми хрумна план. Рискован, театрален, но може би единственият възможен. План, който щеше да принуди всички играчи да свалят маските си.

Реших да се престоря на разорен.

Глава 6

Планът беше прост в своята същност, но изключително сложен за изпълнение. Трябваше да бъда убедителен. Не само пред Мира и Мартин, но и пред целия свят.

Първата стъпка беше да се свържа с няколко доверени журналисти от икономически издания, на които бях правил услуги през годините. Пуснах им слух. Нищо конкретно, просто намеци за „сериозни финансови затруднения“ в моята компания, за „лоша инвестиция, която може да доведе до фалит“. Знаех, че в света на големия бизнес такъв слух се разпространява като горски пожар.

След това се обадих на Петър. Гласът ми беше притеснен, паникьосан.
„Петър, трябва да се видим веднага. Имаме огромен проблем.“

Срещнахме се в офиса. Аз играех ролята на живота си. Разказах му измислена история за голяма сделка в чужбина, която се е провалила, повличайки със себе си огромна част от капитала ни. Наблюдавах го внимателно, докато говорех. Той се преструваше на загрижен, дори шокиран, но видях триумфалния блясък в очите му. Беше се хванал.

„Какво ще правим, Виктор?“, попита той с фалшива загриженост.

„Не знам. Може би ще трябва да обявим фалит. Загубих всичко, Петър.“

През следващите два дни новината се разпространи. Акциите на компанията, които се търгуваха на борсата, се сринаха. Бизнес партньори започнаха да звънят панически. Аз не вдигах на никого. Исках да създам впечатление за пълен хаос и отчаяние.

Най-трудната част беше разговорът с Мира. Обадих ѝ се и я помолих да дойде вкъщи. Не в офиса, а вкъщи. Исках обстановката да е по-лична, по-драматична.
Тя дойде притеснена. Новините очевидно бяха стигнали и до нея.

Посрещнах я в кабинета си. Бях разхвърлял документи по бюрото, бях разкопчал яката на ризата си, не се бях бръснал. Трябваше да изглеждам като човек на ръба на срива.

„Тате, какво става? Вярно ли е това, което пишат по вестниците?“

Погледнах я с възможно най-сломения поглед, на който бях способен.
„Вярно е, мила. Всичко е вярно. Провалих се. Загубих всичко.“

Тя ме гледаше невярващо. За нея аз винаги съм бил скалата, непоклатимият стълб. Да ме види в такова състояние беше шок.
„Но… как? Как е възможно?“

„Една лоша сделка. Прекалено голям риск. Петър ме предупреждаваше, но аз не го послушах“, излъгах, за да подсиля драмата. „Ще загубим всичко. Къщата, колите, компанията… всичко.“

Мира седна на стола срещу мен, лицето ѝ беше бяло като платно.
„Но… какво ще правим?“

„Не знам“, казах аз, скривайки лице в ръцете си. „Ти… ти имаш доверителния си фонд. Той е защитен. Но аз… аз съм разорен.“

След това нанесох последния удар.
„Има и още нещо. Банката ще вземе апартамента ви. Вторият кредит, който си изтеглила… няма как да го обслужваме повече. Съжалявам, Мира. Провалих те.“

Това беше моментът на истината. Исках да видя нейната реакция, но по-важното беше как ще реагира Мартин, когато тя му съобщи новината.

Тя си тръгна от къщата ми разплакана и в пълен шок. Знаех, че първото нещо, което ще направи, е да се обади на него. Симеон вече беше поставил подслушвателно устройство в апартамента им. Беше рисковано и незаконно, но в тази война всички средства бяха позволени.

Чаках. Това бяха най-дългите часове в живота ми. Седях в кабинета си, слушайки тишината, и се молех планът ми да проработи.

Късно вечерта Симеон ми изпрати аудиофайл. Без коментар. Само файл. С треперещи ръце сложих слушалките и натиснах „play“.

Чух гласа на Мира, задавен от сълзи. Тя разказваше на Мартин всичко. За фалита, за загубата на къщата, за апартамента им.
Последва дълга пауза. После чух неговия глас. Но това не беше гласът на любящия, подкрепящ годеник. Беше студен, остър, изпълнен с ярост.

„Какво?! Как така е загубил всичко? Този стар глупак! Как е могъл да бъде толкова некадърен!“

„Мартине, моля те…“, проплака Мира. „Сега не е моментът…“

„Кога е моментът, Мира?! Кога?! Целият ни живот беше подреден! А сега какво? Ще се върнем да живеем в гарсониерата на майка ти ли? Аз не съм се подписал за това!“

„Мислех, че ме обичаш заради мен самата…“, прошепна тя.

„Обич! С обич сметки не се плащат! Ти изобщо осъзнаваш ли в каква каша ни забърка баща ти? И ти с твоя подпис за онзи кредит! Всичко отиде по дяволите!“

Последва звук от нещо, което се чупи. После той започна да крещи отново, този път по телефона.
„Петър? Аз съм. Планът се провали! Старият се е разорил! Да, всичко! Парите от момичето са последните, които ще видим! Какво да правя сега? Ивана знае ли? Свържи ме с нея!“

Това беше. Признанието. Ясно, категорично, записано. Всички връзки, всички имена. Всичко беше там.

Бях спечелил. Но докато слушах риданията на дъщеря си на записа, не се чувствах като победител. Чувствах се като човек, който е трябвало да счупи сърцето на детето си, за да спаси живота му.

Глава 7

На следващия ден организирах срещата. Беше време за финалното действие на този грозен театър.

Наех голяма зала в един от най-луксозните хотели в града под претекст за „извънредна среща на борда на директорите и ключови партньори“. Исках обстановката да е официална и внушаваща.

Първо поканих Петър. Той дойде, изглеждайки напрегнат, но все още уверен в себе си. Вероятно си мислеше, че идва, за да обсъдим процедурата по фалита.
След това се обадих на Мая, бившата ми съпруга.
„Мая, става въпрос за Мира. Има нещо много сериозно, което трябва да знаеш. Моля те, ела в хотела. Веднага.“

Паниката в гласа ми беше достатъчна. Тя пристигна след по-малко от половин час.
И накрая, изпратих кола да доведе Мира и Мартин. Казах им, че имам предложение от банката, последен шанс да спасим апартамента им, и присъствието им е задължително. Мартин дойде неохотно, с видимо раздразнение на лицето. Мира изглеждаше съсипана, очите ѝ бяха подпухнали от плач.

Събрах ги всички в залата. Петър от едната страна на дългата маса. Мая до него, объркана и притеснена. Мира и Мартин от другата страна. Мартин гледаше враждебно, а Мира не вдигаше поглед от ръцете си.

Аз застанах в челото на масата. На голям екран зад мен беше логото на моята компания.
Започнах бавно, с равен глас.

„Благодаря ви, че дойдохте. Събрал съм ви тук, защото има някои неща, които трябва да бъдат изяснени. Неща, свързани с бизнеса, със семейството, с доверието и предателството.“

Обърнах се към Петър.
„Петър, през последните няколко месеца ти работеше усилено, за да ме убедиш да вляза в един проект. Проект, който според теб щеше да донесе огромни печалби. Проект, подкрепен от инвеститори, чиято самоличност беше забулена в тайна.“

Петър ме гледаше предпазливо, без да разбира накъде бия.

„Е, аз направих своя собствена проверка“, продължих аз. „И открих, че тези „инвеститори“ са просто фасада на една фирма. Фирма, специализирана в изкупуване на дългове. Фирма, в която работи жена на име Ивана.“

При споменаването на името Ивана, видях как Мартин замръзна. Мира вдигна глава и го погледна.

„Също така открих, че ти, Петър, си изтеглил огромен, нерегламентиран заем на името на нашата компания. Заем, който е преведен директно на същата тази фирма. Заем, който трябваше да ни доведе до фалит и да направи компанията ни лесна плячка за теб и твоите нови приятели.“

Лицето на Петър стана пепеляво. Той отвори уста да каже нещо, но аз не му дадох шанс.

Натиснах едно копче на лаптопа пред мен. От високоговорителите в залата прозвуча запис. Беше телефонен разговор между Петър и Ивана, който Симеон беше успял да прихване. В него те обсъждаха в детайли плана си за враждебното поглъщане на компанията ми.

Мая ахна, а Петър скочи на крака.
„Това е незаконно! Не можеш да правиш това!“

„По-незаконно от индустриален шпионаж и опит за измама в особено големи размери ли?“, попитах студено. „Седни си, Петър. Още не съм приключил.“

Погледнах към Мартин. Той се беше свил на стола си, опитвайки се да стане невидим.
„А сега към семейната част от историята. За да ме държите разсеян и за да си осигурите допълнително финансиране, вие имахте нужда от човек отвътре. Човек, който да се доближи до дъщеря ми.“

Погледнах към Мира, която вече трепереше.
„Мартин, ти беше перфектният кандидат, нали? Млад, чаровен, амбициозен. С един малък проблем – огромни дългове от хазарт. Но твоите нови покровители се погрижиха за това. Изкупиха дълга ти, дадоха ти нов живот. В замяна ти трябваше само да съблазниш дъщеря ми, да я убедиш да ти се довери. Да я накараш да изтегли заем, с който да финансираш новите си провали на масата за залагания.“

„Това не е вярно!“, извика Мартин, гласът му беше писклив. „Мира, кажи му! Ние се обичаме!“

Мира го гледаше с ужас и отвращение.
„Стига, Мартине“, казах тихо. „Представлението свърши.“

Натиснах друго копче. Този път в залата прозвуча записът от апартамента им. Гласът на Мартин, студен и яростен, крещеше за „стария глупак“, за проваления план, за изгубените пари. Чу се ясно как говори с Петър по телефона, потвърждавайки цялата схема.

В залата настъпи мъртва тишина, нарушавана единствено от риданията на Мира. Мая беше до нея, прегърнала я, и гледаше към мен с очи, пълни със сълзи и извинение. Тя най-накрая проумяваше всичко.

Мартин стоеше като вкаменен. Маската му беше паднала, разкривайки грозното, алчно лице отдолу. Петър се беше свлякъл на стола си, победен.

„Новината за моя фалит, разбира се, беше лъжа“, казах аз, завършвайки монолога си. „Компанията ми е по-силна от всякога. Но ви благодаря, че показахте истинската си същност, когато си помислихте, че съм слаб.“

Обърнах се към вратата, където в този момент влязоха двама полицаи, придружени от адвоката ми Димитров.
„Господа“, казах, посочвайки Петър и Мартин. „Мисля, че тези двамата имат да отговарят на някои въпроси, свързани с измама, конспирация и нерегламентирани финансови операции.“

Докато полицаите ги извеждаха, погледите ни с Мира се срещнаха. В нейния имаше болка, унижение, но и нещо друго. Проблясък на благодарност. Тя най-накрая беше свободна. Но раните, които тази свобода беше оставила, щяха да зарастват дълго време.

Епилог

Изминаха шест месеца. Есента отстъпи място на зимата, а след това и на плахото обещание на пролетта. Животът продължи, но беше различен. Променен.

Съдебните дела срещу Петър и Мартин бяха в ход. Доказателствата бяха неоспорими. Димитров беше сигурен, че и двамата ще получат ефективни присъди. Петър беше загубил всичко – дяла си в компанията, репутацията си, свободата си. Мартин беше изправен пред обвинения във финансова измама и съучастие. Ивана, хитрата кукловодка, беше успяла да се измъкне, сътрудничейки на следствието и прехвърляйки цялата вина на тях. Светът на бизнеса беше такъв – безмилостен и без сантименти.

Най-голямата промяна обаче беше в моето семейство.
Мира напусна университета за една година. Шокът от случилото се беше твърде голям. Тя се нуждаеше от време, за да се възстанови, да намери себе си отново. Започна да посещава терапевт, нещо, което аз насърчих. Бавно, много бавно, тя започна да лекува раните си.

Връзката ни с нея беше трудна в началото. Тя беше благодарна, че съм я спасил, но също така се чувстваше унизена и засрамена от това колко сляпа е била. Чувстваше се виновна, че не ми е повярвала. Аз от своя страна се чувствах виновен за методите, които бях използвал.

Започнахме да говорим. Истински. За пръв път от години. Говорихме за нейната нужда от независимост и за моя страх да я изгубя. Признах, че моята свръхпротективност я е тласнала към това да крие неща от мен. Тя призна, че нейната наивност и желанието ѝ да докаже, че може да бъде самостоятелна, са я направили уязвима.

Преоткрихме се един друг. Не като баща и малко момиченце, а като двама възрастни, които се учат да си вярват отново. Започнах да я включвам повече в решенията, свързани с нейния живот, да уважавам мнението ѝ. А тя започна да споделя с мен страховете и надеждите си.

Една слънчева априлска сутрин седяхме на терасата на къщата ми с чаши кафе в ръка. Гледахме към градината, където първите цветя бяха започнали да цъфтят.

„Мислих много“, каза тя тихо, без да ме гледа. „За всичко, което се случи. Искам да се върна в университета наесен. Но не искам да уча право.“

„Добре“, отговорих просто. „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя.“

Тя най-накрая се обърна към мен и се усмихна. Истинска, топла усмивка, каквато не бях виждал от много време.
„Мисля си за психология. Искам да помагам на хора, които са преминали през… трудни ситуации. Мисля, че ще ме бива в това.“

„Сигурен съм, че ще бъдеш страхотна“, казах аз, а сърцето ми се изпълни с гордост.

Телефонът ми не беше звънял посред нощ от месеци. Кошмарите бяха приключили. Бурята беше преминала, оставяйки след себе си разрушения, но и разчистено поле за ново начало. Бях загубил бизнес партньор и почти бях изгубил дъщеря си. Но в крайна сметка бях спечелил нещо много по-ценно – нейната истинска, осъзната обич и втори шанс да бъда бащата, от когото тя наистина имаше нужда.