Студената, флуоресцентна светлина на офиса сякаш жужеше в унисон с подигравката. Дванадесет години. Дванадесет години от живота ми, прекарани в тази сграда, взирайки се в екрани, пропускайки рождени дни, отлагайки почивки. Дванадесет години вярност, която се изпари в мига, в който видях фиша за заплатата на Десислава.

Студената, флуоресцентна светлина в офиса сякаш вибрираше в синхрон с подигравката. Дванадесет години… Дванадесет години отдаденост в тази сграда, вперен в монитора, пропускал рождени дни и отлагал отпуски. Дванадесет години лоялност, която изчезна в момента, в който видях заплатата на Десислава.

Тя беше тук само половин година. Аз я бях назначил. Аз я обучавах. Аз стоях до нея, отговарях на безброй въпроси, разкривах ѝ малките хитрости, които бях научил с години. А сега, на хартия, нейната основна заплата се оказа с двадесет процента по-висока от моята.

Усетих как стомахът ми се сви, не от гняв, а от хладно, почти стерилно унижение. Вратата на кабинета на Кирил беше леко отворена. Той говореше по телефона и се смееше силно. Изчаках. Щом приключи разговора, почуках и влязох без да чакам покана.

Той ме погледна над тежкото си бюро от махагон. Кирил винаги изглеждаше безупречен – скъп костюм, перфектно завързана вратовръзка, коса, сресана до последния косъм. Той беше образът на успеха, за който аз работех всеки ден.

„Мартин. Какво има?“

Подадох му двата фиша – моя и нейния. Не знам как бях попаднал на нейния – останал беше на принтера, случайност или може би съдбата реши да се пошегува.

Кирил ги прегледа. За разлика от мен, не прояви изненада или неудобство. Просто повдигна рамене, сякаш обсъждахме времето.

„И?“

„Тя получава повече от мен, Кирил. Аз я обучих.“

Настъпи пауза. Той се облегна назад и скръсти ръце. Очаквах извинение, обяснение, поне малко неудобство. Вместо това по устните му се появи типичната му, самодоволна усмивка, която винаги показваше, когато беше надхитрил някого.

„Тя се пазареше. Ти никога не посмя. Пазарът е за смелите, Мартин.“

Тези думи натежаха повече и от дванадесетте години, които бях вложил. Той не само ме принизи. Сякаш ми каза, че съм страхливец, че лоялността ми е равна на липса на характер.

Вътре в мен нещо се пропука. Безшумно, като лека пукнатина в лед, която предсказва голямото срутване. Не виках, не спорих, не заплашвах.

Само кимнах.

„Разбирам.“

Обърнах се и напуснах кабинета. Върнах се на бюрото си. Изведнъж шумът на отворения офис беше оглушителен – тракане на клавиатури, бръмчене на сървъри, престореният смях на Десислава два реда по-надолу.

Останалата част от деня просто изкарах на автопилот. Довърших отчетите, отговорих на имейлите, и точно в пет изключих компютъра. Събрах личните си неща в една картонена кутия – снимка с Анелия, изсъхнала саксия, която все забравях да полея, и наградата „Служител на годината“ от преди осем години.

Докато излизах, минах покрай Десислава. Тя ме погледна и се усмихна широко.

„Приятна вечер, Мартин!“

„И на теб, Десислава.“

На следващата сутрин, точно в 9:15, Кирил влетя в офиса ми, който вече беше празен. Той изглеждаше пребледнял и ръката, стискаща телефона, трепереше неконтролируемо.

Търси ме в общото помещение, но мен вече ме нямаше. Не беше и Мая, нашият главен дизайнер. Нито Георги, водещият ни програмист.

Телефонът му звънна отново. Димитър – най-големият ни клиент, онзи, когото аз бях довел.

Кирил вдигна, опитвайки се да звучи спокоен.

„Димитре, здравей! Има ли проблем със сървърите?“

Гласът на Димитър от слушалката беше дрезгав и ясен.

„Не, Кирил. Всичко е наред. Просто ти се обаждам да те уведомя, че прекратяваме договора си с теб. Мартин ми обясни ситуацията. Той започва нещо свое. Ние отиваме с него.“

Кирил се опря на касата на вратата, сякаш краката му не го държаха.

Защото аз вече бях… подал оставка.

И този път не бях сам.

Понякога един малък момент на истина променя всичко. А най-важните решения често се взимат в тишината след подигравката.