„Наведи се!“ — нареди затворническият лекар на новата осъдена. Но когато видя ТОВА — лицето му пребледня…

Когато Лиза беше изпратена в женската поправителна колония, тя бе едва на двадесет и две години. Зад гърба ѝ останаха шумен процес, тежка присъда и безброй въпроси, на които така и не получи отговор. Не можеше да проумее за какво точно бе наказана, кого всъщност защити с мълчанието си и защо в съдебната зала не изрече истината, макар да можеше.

В приемната на колонията я чакаха няколко служителки. Оглеждаха я мълчаливо и си разменяха погледи. Младо, крехко момиче, с чисти, почти детски очи – Лиза се различаваше рязко от обичайния поток новодошли. В нея нямаше нито агресия, нито онази вкаменена злоба, която често личеше по лицата на затворничките. Повече приличаше на изгубено дете, случайно попаднало в непознат и страшен свят.

— Събличай се. Пълен медицински преглед — каза уморено дежурният лекар, мъж около петдесетте, с посребрени слепоочия.

Лиза безмълвно се подчини. За своите двайсет и две години бе чувала твърде често заповеди и бе свикнала да ги изпълнява без възражения. Миналото ѝ бе научило, че споровете са безполезни, а съпротивата – опасна.

— Наведи се — произнесе равнодушно лекарят, приготвяйки се за стандартната, макар и унизителна, задължителна процедура.

Тя изпълни нареждането.

И тогава той замръзна. Лицето му побеля, очите се разшириха. Отстъпи крачка назад, сякаш бе видял нещо, което никак не очакваше.

— Кой ти го причини? — гласът му потрепери.

Лиза бавно се изправи, без да го поглежда.

— Няма значение — отвърна тихо.

— Момиче… — лекарят сведе поглед. — Това… това си е изтезание.

Тя премълча. Знаеше, че тук истината не вълнува никого.

Лекарят стоеше, стискайки ръкавиците в ръце, и сякаш не можеше да дойде на себе си. Под кръста на Лиза личаха дълбоки, грубо зашити белези, а между тях — изгорени знаци, като от нажежено желязо. Изглеждаха по-стари дори от самата нея.

— Отдавна ли е? — попита тихо.

— Бях на десет — промълви тя.

В кабинета настъпи тишина. За миг на лекаря му се прииска да излезе и да отиде право при началника, за да поиска разследване, но знаеше правилата. Тук никой не задава излишни въпроси. Всичко извън официалните документи се смята за „не наша работа“.

— Обличай се — каза уморено. — И… не споменавай на никого, че съм го видял.

Лиза кимна.

Глава 1. Пристигането

Я доведоха в колонията рано сутринта, в тясна и задушна камера на етапния вагон. Нощта бе минала в полудрямка – не знаеше дали е спала, или просто е стояла с отворени очи, опитвайки се да осъзнае, че вчера е виждала града от прозореца на конвоя, а днес пред нея са решетки с бодлива тел.

В килията, където я въведоха след оформянето на документите, вече имаше три жени.

— Новата, а? — изсмя се една, цялата в татуировки, с тежък поглед. — За какво?

Лиза сведе очи:

— По член.

— Е, много ни просветли… — усмихна се втората. — Всички сме „по член“.

Тя не искаше да казва, че делото ѝ е свързано с убийство. По документи беше съучастник, но истината бе, че нейната вина беше несъществуваща.

Спомените нахлуха внезапно, като удар в корема.

Глава 2. Преди присъдата

Година по-рано Лиза работеше като сервитьорка в малко кафене. Денем поднасяше кафе и сандвичи, а вечер – обслужваше шумни компании, понякога ставали и сбивания. Баща нямаше, майка ѝ постоянно работеше допълнително и изчезваше от дома за денонощия. Лиза бе свикнала да се грижи сама за себе си.

В онази вечер в заведението влезе Сергей. Беше поне с петнайсет години по-възрастен от нея, чаровен, с пари. Първо флиртуваше, после започна да я чака след смяна, да я вози у дома. Лиза не подозираше, че интересът му не е само романтичен.

Един ден я покани да го придружи на „една среща“ – просто да стои наблизо. Съгласи се. Не знаеше, че всичко ще завърши с изстрели.

В тъмен страничен уличен проход двама мъже започнаха да викат. Тя стоеше настрани, опитвайки се да разбере какво става. После – рязък звук, кръв, и Сергей, който я дръпна към колата:

— Бързо!

На следващия ден него вече го нямаше – изчезна. А Лиза откриха и я обявиха за „съучастничка“.

Глава 3. Мълчанието

— Защо не каза нищо в съда? — попита я адвокатката, жена с уморено лице.

— Защото… ако проговоря, той ще ме намери. Дори тук — отвърна тихо Лиза.

— Лиза, направиха те изкупителна жертва — каза адвокатката с въздишка.

Но тя знаеше: ако каже истината, ще пострада не само тя. Помнеше студения поглед на Сергей и тихото му предупреждение:

— Имаш майка. И малък брат.

И тя замълча.

Глава 4. Първите дни в колонията

В началото Лиза стоеше настрана. Съкилийничките ѝ бързо разбраха, че тя не е „от тукашните“, но не я закачаха. В затвора слабите ги пречупват бързо, но у Лиза имаше нещо, което спираше и най-агресивните – може би тази мълчалива устойчивост.

Една сутрин, по време на проверка, я извадиха от строя и я заведоха в медицинския пункт.

Там я чакаше същият лекар, който я бе прегледал в първия ден.

— Лиза, ела — каза той тихо.

Извади от чекмеджето стара, износена папка.

— Знаеш ли какво означават тези знаци? — погледна към белезите ѝ.

Тя кимна.

— Това е белег. Маркировка. На такива, които някога… — той спря. — Виждал съм нещо подобно само веднъж, преди двайсет години.

— Помня всичко — каза тихо тя. — И е свързано със Сергей.

Глава 5. Споменът, който не избледнява

Беше зима. Лиза, тогава едва десетгодишна, живееше с майка си и по-малкия си брат в малко селце. Бащата беше напуснал още преди години. Майка ѝ работеше като готвачка в местната столова, а вечер, за да изкара допълнителни пари, почистваше домовете на заможни хора.

Една вечер тя се прибра по-късно от обичайното, с напрегнато лице и странен блясък в очите.

— Ще дойдат гости — каза. — Ще се държиш добре, Лиза.

Тогава в къщата влязоха двама мъже. Единият беше Сергей, но по-млад, без побелели коси. Другият — непознат, с тъмни очи.

— Момичето ли е? — попита вторият.

— Да, тя е — отговори майката, избягвайки погледа на дъщеря си.

Всичко след това беше като кошмар. Силни ръце я хванаха, притиснаха и… болката беше непоносима. Мирис на изгоряла кожа. Писъците ѝ се губеха в смеха на мъжете.

— Сега ще знаеш на кого принадлежиш — изрече единият, оставяйки в плътта ѝ нажеженото желязо.

Лиза се събуди на следващата сутрин, с превързани рани и празен, ледено студен поглед. Никой никога повече не спомена случилото се.

Глава 6. Лекарят взема решение

Сега, години по-късно, лекарят от колонията слушаше разказа ѝ със свито сърце.

— Знаеш ли, че тези знаци са… знак за собственост? — попита той тихо. — Слагат ги на хора, които смятат за вещ.

Лиза не отговори.

— Ще напиша доклад — каза той, затваряйки папката. — Макар че… тук едва ли някой ще предприеме нещо.

— Не искам доклади — каза тя. — Искам просто да излежа присъдата си и да изляза.

Лекарят я изгледа дълго, но не настоя.

Глава 7. Неочаквано писмо

Минаха няколко месеца. Лиза се бе научила да оцелява – работеше в шивашкия цех, стоеше далеч от конфликти и пазеше дистанция.

Един ден надзирателката извика името ѝ:

— Кореспонденция.

Лиза взе плика. Нямаше подател. Вътре — само един лист, с разкривени букви:

„Времето ти изтича. Мълчи, ако искаш семейството ти да живее.“

Тя пребледня. Никой в колонията не знаеше за връзката ѝ със Сергей, но явно той не беше забравил.

Глава 8. Съюзник в сянка

Същата вечер Лиза седеше сама в двора, когато до нея се приближи жена с къса коса и твърд поглед. Казваше се Марина, беше една от старите затворнички, с авторитет сред другите.

— Знам кой ти прати писмото — каза тя, сядайки до нея.

Лиза я изгледа изненадано.

— И какво искаш?

— Да ти помогна. Но помощта има цена.

— Нямам пари.

— Не ми трябват пари. Искам истината. Цялата.

Лиза дълго мълча. После, с тих глас, започна да разказва.

Марина слушаше внимателно, без да прекъсва. Когато Лиза свърши, жената каза:

— Сергей има врагове и навън, и вътре. Ако решиш да говориш, ще има кой да те защити.

— А семейството ми?

— И за тях ще се погрижим.

Лиза не знаеше дали да вярва. Но за пръв път от години в нея се появи искра надежда.

Глава 9. Решението

Нощта беше безсънна. Лиза лежеше на тесния си нар, взирайки се в тавана. В главата ѝ се блъскаха въпроси — може ли да повярва на Марина, ще успее ли някой да защити семейството ѝ, или това е просто нова клопка?

Към сутринта, когато първите лъчи осветиха решетките, тя вече знаеше отговора. Мълчанието я беше докарало дотук. Ако продължи да мълчи, може и никога да не излезе жива.

На сутрешната проверка тя направи крачка напред и каза на надзирателя:

— Искам да говоря с адвоката си. И със следовател.

Глава 10. Ново начало на старата битка

Само след няколко дни в колонията пристигна следователката — млада жена с твърди черти и уверен поглед. Представи се като Крылова.

— Лиза, нямам намерение да увъртам — започна тя. — Знам, че не ти си виновна. Знам и кой е истинският извършител.

— Тогава защо съм тук? — попита Лиза с горчивина.

— Защото си мълчала. Сега той е прекалил и имаме шанс да го приберем зад решетките за дълго. Но без твоите показания… няма как да стане.

— И семейството ми? — тихо попита Лиза.

— Ще ги защитим. Имам екип, който ще се погрижи. Но трябва да си наясно — в момента, в който подадеш показания, ще започне лов.

Лиза погледна надолу. Страхът беше реален. Но за пръв път от години се почувства на крачка от справедливостта.

Глава 11. Първите удари

Три дни по-късно тя подписа официални показания. Още същата вечер в барака ѝ започнаха неприятности. Някой беше разпрал матрака ѝ, дрехите ѝ бяха изчезнали, а в пантофите ѝ бяха налели мръсна вода.

Марина дойде при нея в столовата.

— Значи си решила да говориш — каза тя, сядайки до нея.

— Да.

— Тогава не се отделяй от мен. И не вярвай на никого.

Глава 12. Извеждането

Скоро след това Лиза извикаха в кабинета на началника. Там я чакаше Крылова.

— Приготви се, излизаме. Прекалено опасно е да останеш тук.

— Къде отиваме?

— На сигурно място.

Така Лиза за последен път прекрачи портата на колонията — не като свободен човек, а като защитен свидетел.

Пътуваха дълго, докато най-накрая спряха пред голяма къща встрани от шосето. На първия етаж имаше охраняван офис, а на втория — стаи за живеене.

— Тук ще си в безопасност — каза Крылова. — Има камери, охрана, сигнализация. Но не излизай без разрешение.

Лиза кимна.

Тази нощ, в новото легло, тя отново сънуваше онзи подвал, виковете и мириса на горяща плът. Събуди се, стиснала коленете си, сякаш така можеше да се предпази от миналото.

Глава 13. Среща с охраната

На следващата сутрин Лиза реши да излезе за малко във вътрешния двор, за да поеме чист въздух. Снегът скърцаше под краката ѝ, а въздухът беше леден и остър.

До входната врата стоеше висок мъж с къса подстрижка и проницателен поглед.

— Ти си Лиза, нали? — попита той, като я измери с поглед.

— Да.

— Игор. Охраната тук. Ако се случи нещо, дори и да ти се стори дреболия, веднага ми казваш. Без колебание. Разбра ли?

— Разбрах.

— Не подценявай ситуацията — добави той, присвивайки очи. — Преди време тук доведоха едно момиче като теб. Беше дало показания. След седмица я намериха в гората. Едва дишаше.

Лиза усети как студена тръпка мина по гръбнака ѝ.

— Няма да се повтори — каза Игор. — Но трябва да бъдеш внимателна.

Глава 14. Писмо от миналото

Мина около седмица, когато Крылова ѝ донесе бял плик без обратен адрес.

— Дойде по куриер. Няма подател.

Лиза отвори плика. Почеркът позна веднага — беше на майка ѝ.

„Дъще, знам какво мислиш за мен. Но тогава нямаше избор. Ако бях проговорила, той щеше да ни убие. Прости ми, че мълчах толкова години. Пази брат си. Той не помни. И, Лиза… те още не са свършили.“

В края имаше криво изписана буква „С“.

Лиза стисна листа толкова силно, че хартията се нагъна и едва не се скъса.

Глава 15. Неочакван посетител

Вечерта към къщата спря черен автомобил. Лиза, привлечена от шума, погледна през пердето.

От колата слезе висок мъж в скъп костюм. Крылова го посрещна пред входа.

Лицето му ѝ се стори познато, но осъзна кой е едва след секунда — адвокатът на Сергей.

Тя притисна гръб към стената и се заслуша в откъслечните реплики.

— …не вярвам, че ще успеете да го осъдите…
— …тя лъже, и ние ще го докажем…
— …по-добре да оттегли показанията си.

Сърцето ѝ биеше толкова силно, че почти не чуваше. Тя разбра ясно: няма да се откажат, докато не я пречупят.

Глава 16. Съдът

Денят на делото настъпи мрачен и влажен. В съдебната зала миришеше на влага и евтин кафе автомат.

Сергей седеше в клетката за подсъдими, спокоен, дори с лека усмивка. Когато погледите им се срещнаха, в неговите очи проблесна студена заплаха.

— Подсъдимият, признавате ли вината си? — попита съдията.

— Не, — отговори той твърдо. — А това момиче… тя лъже.

Лиза стисна ръцете си под масата, но когато дойде нейният ред, гласът ѝ не трепна:

— Казвам истината. И имам доказателства.

Сергей леко наклони глава и усмивката му изчезна.

Глава 17. Присъдата

Процесът продължи два дълги месеца. Свидетелите се сменяха един след друг, доказателствата се обсъждаха до изтощение, а в залата често витаеше напрежение, което можеше да се реже с нож.

Когато съдията най-накрая прочете присъдата, Лиза сякаш спря да диша.

— Двадесет и пет години лишаване от свобода при строг режим.

Тежестта, която носеше на гърба си, се стовари на пода. Почувства облекчение, но и нещо друго — дълбоко, неспокойно усещане, че тази история далеч не е приключила.

Глава 18. След това

Върна се в родния град, но не в стария апартамент — в него вече живееха други хора. Намери малка стая под наем в крайните квартали и започна работа в библиотека.

Дните минаваха тихо и подредено, но усещането, че някой я наблюдава, не я напускаше.

Една вечер, тръгвайки да купи хляб, мина покрай стена на стар гараж. Там, изгорено в боята, видя същия знак, който носеше на гърба си — белегът от детството.

Глава 19. Осъзнаването

Върна се бързо у дома, затвори вратата и се облегна на нея, опитвайки се да овладее дишането си.

Извади писмото от майка си и отново прочете последната фраза: „Те още не са свършили“.

Тогава го осъзна напълно — Сергей е бил само пешка в по-голяма и по-мрачна игра.

А нейната история… тепърва започваше.