Казвам се Мария. Заминах на гурбет в Италия, в град Болоня, когато бях на 32 години.

Казвам се Мария. Заминах на гурбет в Италия, в град Болоня, когато бях на 32 години.
Съпругът ми, Иван, загина на строеж. След него остана само нашият четиригодишен син – Андрейчо.
Когато стоях пред богатата италианка и със сълзи на очи я молех да ми даде поне някаква работа, тя ме огледа и каза:
– Можеш да чистиш от понеделник. Но без никакви деца в къщата.
Кимнах. Нямах избор.
На мен и на сина ми отделиха стара стая, някога служела за килер – имаше само един стар матрак на студения под.
Всяка сутрин миех баните, лъсках пода, гладех марковите им дрехи и чистех след разглезените деца на господарката.
Те никога не ме поглеждаха – аз бях сянка за тях.
Но синът ми ме гледаше. Наблюдаваше. Помняше. И всяка нощ ми шепнеше:
– Мамо, някой ден ще ти купя къща с големи прозорци и изглед към морето.
Научих го да брои с помощта на макарони и копчета. Той е много умно и способно момче, затова когато навърши 6 години, аз умолявах синьората:
– Позволете му да ходи в същото училище като вашите деца. Аз ще си отработя всичко – и денем, и нощем.
Тя само се усмихна:
– Слушай, Мария. Синът ти там ще бъде бяла врана. Няма как детето на чистачката да учи сред децата на елита.
Затова го записах в безплатното общинско училище.
Всеки ден той ходеше пеша дотам – един час в едната посока и един час обратно.
Често без закуска. Но той никога не се оплакваше.
На 13 години спечели градската олимпиада по математика.
На една от церемониите го забеляза професорка от Рим:
– Това момче има невероятен потенциал. Нуждае се от подкрепа.
Тя ни помогна да оформим документите. И в крайна сметка спечели стипендия за Лондонския университет.
Когато съобщих това на синьората, тя онемя:
– Какво? Това е онова момче, с което дойде тук?!
Аз само се усмихнах:
– Да. Същото, което израсна до вашите деца. И което вие не забелязвахте.
Андрий замина за Лондон.
Аз останах – чистех, миех, готвех.
Продължавах да бъда невидима, и да живея по същия начин: сякаш животът протичаше през мен.
Докато в семейството на синьората не започнаха черни дни. Бизнесът им фалира, а синът им се разболя тежко и се нуждаеше от трансплантация на орган.
Лекарите казваха:
– Нужен е водещ специалист. Но такива при нас няма.
И тогава пристигна писмо от Великобритания:
„Казвам се доктор Андрей Петров. Аз съм специалист по трансплантология. Готов съм да помогна. И познавам добре това семейство.“
Той се върна – уверен, висок, елегантен.
Отначало не го разпознаха.
Но той погледна синьората и каза:
– Някога вие казахте, че децата на чистачките – нямат място във вашите училища. А днес – животът на сина ви е в ръцете на едно от тях.
Тя заплака:
– Прости ми… не знаех…
Андрей спокойно отговори:
– Прощавам. Защото майка ми ме научи да бъда човек. Дори тогава, когато светът не беше човечен към нас.
Той успешно оперира нейния син. И отново се върна в Лондон, оставяйки писмо за синьората:
„Някога този дом виждаше в мен само сянка.
Днес се връщам в него с достойнство –
не заради отмъщение, а заради всички сънародници, които мият чужди бани, грижат се за чужди родители, за да могат децата им някой ден да намерят своето място под слънцето.“
След време синът ми се върна при мен.
Построи къща в България.
Показа ми морето в Хърватия – това, за което мечтаех години наред.
Сега седя на терасата, гледам как минават деца с красиви училищни униформи – такива, каквито някога не можех да купя за сина си.
Но аз не се тревожа, аз се усмихвам. Защото някога бях просто гурбетчийка. А сега – аз съм майката на този, от когото светът се нуждае.