Месец. Измина само един болезнен, празен месец, откакто светът ми се срина. Тридесет и един дни, в които тишината в къщата крещеше по-силно от всяка дума, която някога бяхме разменяли с Виктор

Месец. Измина само един болезнен, празен месец, откакто светът ми се срина. Тридесет и един дни, в които тишината в къщата крещеше по-силно от всяка дума, която някога бяхме разменяли с Виктор. Той беше на четиридесет и две, в разцвета на силите си, със смях, който можеше да изпълни всяка стая, и с амбиции, които сякаш докосваха небето. Бизнесмен, отдаден на работата си, баща на нашия син Андрей, който тъкмо беше започнал да следва в университета, и мой съпруг в продължение на две десетилетия. Сърдечен удар. Така казаха лекарите. Внезапен, неочакван, брутален. Една сутрин той просто не се събуди до мен.

Скръбта е странно нещо. Тя се просмуква във всичко – в уханието на кафето сутрин, което вече правя само за себе си, в празното място на масата, в дрехите, които все още висят в гардероба му и носят неговия аромат. Превърнах се в сянка, движеща се из къщата, която бяхме построили заедно, къща, обезпечена с голям ипотечен кредит, който сега тежеше единствено на моите рамене. Всеки ден беше мъгла от спомени и административни задачи – удостоверения за наследници, срещи с банкови служители, опити да разбера сложната структура на неговата фирма. Брат му, Мартин, който работеше във финансовия отдел на голяма корпорация, се опитваше да помага, но неговата помощ винаги идваше с нотка на снизхождение, сякаш аз съм просто една объркана вдовица, неспособна да проумее света на големите пари, в който Виктор се движеше с такава лекота.

Телефонът му стоеше на нощното шкафче до моето легло. Зареден. Не знам защо го държах така. Може би беше част от отказа ми да приема реалността. Понякога вечер го взимах в ръце, плъзгах пръст по студения екран и гледах нашата снимка – усмихнати, щастливи, по време на една лятна ваканция, която сега изглеждаше като от друг живот.

Вчера вечерта, докато се опитвах да чета книга, която не можеше да задържи вниманието ми, тишината беше прорязана от звук. Кратък, електронен сигнал. Звук, който не бях чувала от месец. Телефонът на Виктор светна.

Приближих се бавно, сърцето ми биеше до пръсване. На екрана имаше известие от банковото приложение.

*„Успешно плащане с карта ***1234.“

Замръзнах. Това беше неговата основна кредитна карта. Карта, която би трябвало да е блокирана. Карта, която лежеше в портфейла му, прибран в чекмеджето на бюрото му.

„Сума: 350 лева.“„Търговец: Хотел „Палас““„Час: 21:17 ч.“

Погледнах часовника на стената. 21:20 ч. Плащането беше направено само преди три минути. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва удържах телефона. Как е възможно? Кой би могъл да използва картата му? Дали е някаква банкова грешка? Или… нещо друго? Нещо, което умът ми отказваше да допусне.

Адресът на хотела беше изписан под името. Познавах го. Беше луксозен хотел в по-отдалечена, дискретна част на града, известен с това, че предлага анонимност на своите гости. Без да мисля, без да се колебая, грабнах ключовете за колата. Трябваше да разбера. Трябваше да видя с очите си. Гняв, объркване и един ужасяващ, леден страх се бореха в гърдите ми. Взех и неговия телефон. Просто го пъхнах в чантата си, сякаш беше доказателство, талисман или оръжие.

Колата летеше по нощните улици. Дъждът се стичаше по предното стъкло, а светлините на града се размазваха в цветни петна. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Може би някой е откраднал данните на картата му? Да, това трябва да е. Киберпрестъпление. Логичното, разумно обяснение. Но защо точно в този хотел? И защо точно сега?

Точно тогава, докато чаках на един червен светофар, телефонът на Виктор в чантата ми започна да вибрира. Мелодията, която не бях чувала от седмици, проряза напрегнатото мълчание в колата. Беше джаз композиция, която той обожаваше.

Ръката ми посегна към чантата с треперещи пръсти. Извадих апарата. На екрана светеше непознат номер. Кой би му звънял? Всички наши приятели, роднини и бизнес партньори знаеха, че е мъртъв.

Плъзнах пръст по екрана и приех обаждането. Притиснах телефона към ухото си, без да казвам нищо, със затаен дъх.

Замръзнах, когато чух гласа от другата страна. Не беше глас, задаващ въпрос. Беше студен, равен, заплашителен тон, който изрече само три думи, преди да затвори. Думи, които нямаха никакъв смисъл за мен, но които ме накараха да настръхна.

„Парите са при теб.“

Връзката прекъсна. Остана само монотонният сигнал за заето. Седях в колата, взирайки се в нищото, а в ушите ми още кънтеше онзи безизразен, мъжки глас. Това не беше грешка. Не беше киберпрестъпление. Това беше нещо много по-дълбоко и по-тъмно. И аз карах право към сърцето на тази тъмнина.

Глава 2: Стая 703
Фоайето на хотел „Палас“ беше потънало в дискретен лукс и приглушена светлина. Мраморният под отразяваше меките отблясъци на кристалните полилеи, а във въздуха се носеше лек аромат на скъп парфюм и полирано дърво. Зад рецепцията стоеше млада жена с безупречна униформа и любезна, но непроницаема усмивка.

Приближих се, опитвайки се да изглеждам спокойна, макар че всяка фибра на тялото ми крещеше от напрежение. Сърцето ми думкаше в гърлото.

„Добър вечер“, казах, а гласът ми прозвуча изненадващо стабилно. „Имам малък проблем. Съпругът ми трябваше да ме чака тук. Направил е резервация преди малко. Казва се Виктор.“

Жената плъзна пръсти по клавиатурата. Усмивката й не трепна. „Да, виждам резервацията. Стая 703. На името на господин Виктор. Направена е онлайн преди около половин час.“

„Той горе ли е?“, попитах, опитвайки се да надникна в екрана й.

„Не мога да ви предоставя такава информация, госпожо. Политика за поверителност“, отвърна тя с репетирана любезност.

В гърдите ми се надигна вълна от отчаяние. „Вижте, много е важно. Става дума за спешен семеен въпрос. Моля ви.“

Тя ме погледна със съчувствие, но поклати глава. „Съжалявам, наистина не мога. Ако желаете, можете да му се обадите.“

Иронията в думите й ме прободе като нож. Преди да успея да отговоря, зад гърба ми се чу тих женски глас.

„Елена?“

Обърнах се рязко. Пред мен стоеше жена на не повече от тридесет години. Беше висока, слаба, с дълга, абаносова коса и очи, които излъчваха интелигентност и… страх. Беше облечена в елегантен тъмен панталон и копринена блуза – дрехи, които говореха за стил и висок стандарт. Не я познавах. Никога не я бях виждала.

„Вие коя сте?“, попитах, а гласът ми беше станал рязък.

Тя прехапа устна. „Казвам се Ина. Трябва да говорим. Но не тук.“

Тя кимна към асансьорите. Поколебах се за миг. Коя е тази жена? Как знае името ми? И защо е тук? Но нямах друг избор. Последвах я. В асансьора мълчахме. Тя гледаше в пода, а аз я изучавах крадешком. Изглеждаше напрегната, ръцете й леко трепереха.

Спряхме на седмия етаж. Коридорът беше дълъг и тих, застлан с дебел килим, който поглъщаше звука от стъпките ни. Ина спря пред врата с номер 703. Бръкна в чантата си и извади електронна карта. Вратата изщрака и се отвори.

Стаята беше просторна, с огромно легло в средата, което все още беше перфектно оправено. През големия прозорец се виждаха блещукащите светлини на нощния град. На масичката до прозореца имаше бутилка шампанско в лед и две чаши. Недокоснати.

„Коя сте вие?“, повторих въпроса си, застанала на прага. „И какво правите тук? Тази стая е платена с картата на моя починал съпруг.“

Ина се обърна към мен. В очите й имаше смесица от паника и решителност. „Аз платих стаята. С неговата карта. Трябваше да се срещна с него тук тази вечер.“

Думите й увиснаха във въздуха. Кръвта се оттегли от лицето ми. Значи беше това. Най-простото, най-баналното, най-ужасяващото обяснение. Виктор е имал любовница. И тя дори не е знаела, че е мъртъв.

„Вие… вие сте били…“, започнах, но гласът ми пресекна.

Тя поклати глава бързо, сякаш прочела мислите ми. „Не, не е това, което си мислите. Не по този начин. По-сложно е. Много по-сложно.“

„Обяснете ми!“, почти изкрещях аз, правейки крачка в стаята. „Какво може да е по-сложно от това да използваш кредитната карта на мъртвец, за да си резервираш хотелска стая за тайна среща?“

„Трябваше да взема нещо“, каза тя, а гласът й спадна до шепот. „Нещо, което той държеше тук. В сейфа.“ Тя посочи към гардероба. „Имахме уговорка. Той ми даде данните на картата преди седмици, за всеки случай. Каза, че ако нещо се случи с него, ако не може да дойде, аз трябва да дойда, да платя с картата, за да знае, че съм била тук, и да взема документите от сейфа. Мислех, че просто е зает, че е в командировка… Не знаех, че е…“ Тя не довърши.

В гърдите ми се надигна леден гняв. „Какво има в този сейф? Какви документи?“

„Бизнес“, отвърна тя уклончиво. „Става дума за бизнес.“

„Какъв бизнес?“, настоях аз. „Аз се занимавам с наследството му, с фирмата му. Трябва да знам!“

Тъкмо в този момент телефонът на Виктор в чантата ми отново извибрира. Този път беше съобщение. От същия непознат номер. Извадих го с треперещи ръце и го прочетох на глас, втренчена в Ина.

„Щом тя е там, значи знае къде са. Искам ги до утре на обяд.“

Лицето на Ина пребледня до прозрачност. Тя се втурна към сейфа в гардероба и започна трескаво да набира комбинация. След няколко опита се чу щракване. Вратата се отвори.

Сейфът беше празен.

Ина се облегна на стената, а от очите й рукнаха сълзи на чист, неподправен ужас. „Няма ги. Някой ги е взел преди мен.“

Аз стоях в средата на стаята, която трябваше да бъде любовно гнездо, и бавно осъзнавах, че съм попаднала в нещо много по-опасно от семейна изневяра. Виктор не е имал просто тайна любовница. Той е имал таен живот. Живот, пълен с непознати жени, празни сейфове и заплашителни съобщения. А онзи студен глас по телефона… Той не беше питал за пари. Той беше казал: „Парите са при теб.“ Той е мислел, че говори с Виктор. А сега мислеше, че аз, или по-скоро Ина, знае нещо.

„Кой е той?“, попитах, а гласът ми беше едва доловим шепот. „Кой изпраща тези съобщения?“

Ина вдигна разплаканите си очи към мен. „Човек, на когото Виктор дължеше много. Не само пари. Дължеше му всичко.“

Глава 3: Разбулването на лъжите
Напуснахме хотела като сенки, всяка потънала в собствения си хаос. Ина беше твърде разстроена, за да шофира, затова я качих в моята кола. Мълчахме през целия път към моя дом. Умът ми препускаше, опитвайки се да сглоби парчетата от един пъзел, който ставаше все по-голям и по-ужасяващ. Жената до мен не беше просто любовница. Тя беше ключ. Ключ към един живот на Виктор, за който не съм и подозирала.

Когато влязохме в къщата, тишината ни посрещна като тежко одеяло. Налях по чаша вода и седнахме на масата в кухнята – същата маса, на която всяка сутрин бях пила кафе с мъж, когото очевидно изобщо не съм познавала.

„Трябва да ми разкажеш всичко“, казах твърдо. „От самото начало. Коя си ти, Ина? Какво е общото ти с моя съпруг и какви са тези документи?“

Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее. „Аз и Виктор бяхме партньори. Не официално. Неговата фирма, тази, която всички познават… тя е само фасада. Истинският бизнес беше друг.“

„Какъв бизнес?“, настоях.

„Инвестиции“, отвърна тя. „Високорискови инвестиции. Вземахме пари от… сериозни хора. Обещавахме им огромна възвръщаемост за кратко време. Виктор беше гений в това. Той имаше нюх за пазара, знаеше кога да влезе и кога да излезе. В началото всичко вървеше перфектно. Печелехме милиони.“

„Милиони?“, повторих невярващо. Живеехме добре, да. Имахме хубава къща, скъпи коли, ходехме на екзотични почивки. Но никога не съм подозирала, че става дума за милиони. Виктор винаги казваше, че бизнесът е труден, че има много разходи и че ипотеката е тежко бреме.

„Парите не оставаха при нас“, продължи Ина. „Повечето се връщаха при инвеститорите, заедно с лихвите. Друга част се реинвестираше. А трета… трета част отиваше за поддържане на стила на живот, който тези хора очакваха да виждат. Те не биха поверили парите си на някой, който не изглежда преуспял.“

Картината започна да се прояснява. Скъпите костюми на Виктор, часовниците, постоянните му „бизнес вечери“. Всичко е било част от една постановка.

„Кой е човекът от телефона?“, попитах.

„Казва се Борис“, изрече тя името с видим страх. „Той е най-големият ни инвеститор. И най-опасният. Преди няколко месеца една от инвестициите на Виктор се провали. Катастрофално. Загубихме огромна сума. Повечето от парите бяха на Борис.“

Ледената хватка около сърцето ми се стегна. „Колко голяма сума?“

Ина ме погледна право в очите. „Пет милиона.“

Едва не се задавих. Пет милиона. Това беше немислима сума. „Но… фирмата… активите…“

„Фирмата е куха, Елена. Повечето активи са фиктивни, съществуват само на хартия, за да заблудят банките и данъчните. Ипотеката ви е реална, но къщата е единственото ценно нещо, което притежавате. Всичко останало е дим и огледала.“

Почувствах как подът се люлее под краката ми. Целият ми живот. Двадесет години брак, дом, семейство… всичко е било изградено върху пясъчна основа от лъжи.

„А документите в сейфа?“, попитах с пресъхнало гърло.

„Това беше нашата застраховка“, обясни Ина. „Виктор беше параноичен. Той събираше информация за всичките си инвеститори, особено за Борис. Компромати. Доказателства за неговите собствени незаконни дейности – пране на пари, изнудване… Всичко беше на няколко флашки и криптирани хард дискове. Тези документи бяха единственото нещо, което спираше Борис просто да ни убие и да си прибере каквото е останало. Уговорката беше, че ако нещо се случи с Виктор, аз трябва да ги взема и да ги скрия на сигурно място. Борис знае за тях. И сега, след като са изчезнали… той мисли, че са в мен. Или в теб.“

Съобщението на телефона придоби зловещ смисъл. „Щом тя е там, значи знае къде са. Искам ги до утре на обяд.“ Той е знаел, че Ина ще отиде в хотела. Може би е следял и нея, и Виктор.

„Но кой ги е взел?“, попитах. „Ако не си ти, тогава кой?“

„Не знам“, прошепна Ина. „Само аз и Виктор знаехме комбинацията. Освен ако… освен ако не е имал и друг партньор. Някой, на когото е вярвал повече от мен.“

В този момент на вратата се позвъни. И двете подскочихме. Беше почти полунощ. Кой би могъл да бъде?

Погледнах през шпионката и сърцето ми се сви. Беше Мартин, братът на Виктор. Какво правеше тук по това време?

Отворих вратата. Той ме изгледа от главата до петите, а после погледът му се спря на Ина, която стоеше зад мен в коридора. Лицето му се вледени.

„Какво става тук, Елена? Коя е тази жена?“, попита той с остър, обвинителен тон.

„Мартин, влез, моля те. Трябва да говорим“, казах аз.

Той влезе, оглеждайки Ина с нескрито презрение. „Получих странно известие от банковия акаунт на брат ми. За плащане в хотел. Проверих и видях, че има и други съмнителни транзакции в последните месеци. Дойдох да те питам какво знаеш. И сега намирам това.“

„Тя е…“, започнах, но не знаех как да го обясня.

„Тя е причината за всичко това“, довърши Мартин вместо мен, а в гласа му имаше студена ярост, която никога не бях чувала. „Ти си го съсипала. Ти и твоята алчност.“

Ина го погледна шокирано. „Ти… ти знаеш?“

Мартин се изсмя горчиво. „Разбира се, че знам. Аз бях човекът, който му помагаше да прикрива следите. Аз бях този, който преправяше отчетите, за да изглежда фирмата му легитимна. Мислех, че го прави, за да осигури семейството си. Но той го е правил заради теб. И заради дълговете, в които си го вкарала.“

Стоях между тях, напълно объркана. Мартин? Финансистът, който винаги говореше за правила и етика? Той е знаел? И е помагал?

„Ти си знаел, че е в опасност?“, попитах го тихо.

„Знаех, че е затънал“, отвърна той, без да откъсва поглед от Ина. „Но не знаех колко дълбоко. До днес. Когато видях името на хотела, разбрах, че нещо не е наред. Виктор ми беше споменавал за това място. Беше неговият „авариен изход“. Мястото, където държеше застраховката си.“ Той се обърна към мен. „Документите, нали? Те са изчезнали?“

Кимнах мълчаливо.

„Тогава сме в голяма беда“, каза Мартин и за първи път видях страх в очите му. „Много по-голяма, отколкото си мислите.“

Семейният конфликт, който досега беше само под повърхността, изригна с пълна сила. Вече не ставаше дума само за пари или за наследство. Ставаше дума за предателства, скрити животи и смъртна опасност. А аз бях в епицентъра на всичко това.

Глава 4: Сянката на дълга
Утрото дойде без слънце. Сиви облаци бяха надвиснали над града, отразявайки мрачното настроение в къщата. Цяла нощ не бяхме спали. Тримата – аз, Ина и Мартин – седяхме в хола, а между нас витаеше напрежение, толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Кафето изстиваше в чашите, недокоснато.

Разказът на Мартин допълни ужасяващата картина. Той призна, че от около година е помагал на Виктор. В началото било просто „оптимизиране на данъци“. После станало „креативно счетоводство“. Накрая се превърнало в изграждане на сложна мрежа от фиктивни сделки и фалшиви отчети, за да се прикрие огромната дупка в капитала, оставена от провалената инвестиция.

„Той ме убеди, че е временно“, каза Мартин, взирайки се в празното пространство. „Казваше, че му трябва само малко време, за да навакса. Че има сигурна нова сделка, която ще покрие всичко. Аз… аз му повярвах. Той ми е брат.“ Думите му бяха пропити с горчивина и самообвинение.

„Ти не си му брат, ти си съучастник“, изсъска Ина. „Ако не беше ти да му помагаш с лъжите, той може би щеше да спре по-рано. Може би щеше да намери друг изход.“

„Друг изход?“, сопна се Мартин. „Ти беше неговият „друг изход“! Ти го тласна към това! Преди да се появиш, той беше просто амбициозен бизнесмен, не комарджия, който залага чужди милиони!“

„Спрете!“, извиках аз, а гласът ми потрепери. „Обвиненията няма да ни помогнат. Борис иска документите до обяд. Обяд е след четири часа. Какво правим?“

Телефонът на Виктор, оставен на масата, иззвъня отново. Беше същият номер. Никой не посмя да помръдне. Оставих го да звъни, докато не спря. Секунди по-късно пристигна ново съобщение.

„Времето ви изтича. Знам, че синът ти учи в Икономическия университет. Хубав кампус. Не бихме искали нещо да наруши академичната му кариера, нали?“

Кръвта замръзна във вените ми. Андрей. Те заплашваха Андрей. Синът ми, който нямаше нищо общо с всичко това. Той беше в друг град, погълнат от лекции, изпити и студентски живот, без да подозира, че над главата му е надвиснала смъртна опасност заради тайните на баща му.

„Този мръсник…“, прошепна Мартин, а лицето му беше пепелявосиво.

Паниката, която досега сдържах, заплашваше да ме погълне. Грабнах телефона си и набрах номера на сина си. Той вдигна след второто позвъняване, гласът му беше сънен.

„Мамо? Какво има, добре ли си?“

„Андрей, миличък, добре съм“, излъгах, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Просто исках да те чуя. Как си? Всичко наред ли е?“

„Да, всичко е супер. Снощи имахме тежък колоквиум, сега се излежавам. Защо, нещо се е случило?“

„Не, не, нищо. Просто… просто искам да си останеш в общежитието днес. Не излизай никъде. Кажи, че си болен, ако трябва. Моля те.“

„Какво? Защо? Имам лекции следобед.“

„Просто го направи за мен, Андрей. Обещай ми. Ще ти обясня по-късно.“

В гласа ми трябва да е имало нещо, което го е разтревожило, защото той се съгласи без повече въпроси. „Добре, мамо. Щом настояваш. Обичам те.“

„И аз те обичам“, казах и затворих. Погледнах към Ина и Мартин. „Трябва да намерим тези документи. Веднага.“

Започнахме трескаво претърсване на къщата. Разделихме си стаите. Аз се заех с кабинета на Виктор. Мястото, което някога свързвах с работа до късно и амбиция, сега ми изглеждаше като местопрестъпление. Прерових всяко чекмедже, всяка папка, всеки документ. Намерих само счетоводни отчети, договори за фирмата, банкови извлечения – всичко изглеждаше перфектно, твърде перфектно. Работата на Мартин.

Сред документите за ипотечния кредит открих нещо, което ме накара да спра. Беше анекс към договора, подписан само преди шест месеца. С него размерът на кредита беше увеличен значително. Виктор ми беше казал, че предоговаря условията за по-ниска лихва. Не ми беше казал, че е изтеглил още пари. Парите, които очевидно бяха отишли, за да запушат някоя от дупките в неговата финансова пирамида. Бяхме задлъжнели още повече, а аз дори не знаех. Предателството имаше много лица и всяко ново беше по-грозно от предишното.

Ина претърсваше спалнята, а Мартин – гаража и мазето. Час по-късно се събрахме отново в хола. Бяхме с празни ръце. Нямаше скрити сейфове, нямаше тайни отделения, нямаше флашки. Нищо.

„Той не би ги държал тук“, каза Ина, крачейки нервно. „Твърде очевидно е. Трябва да е някое друго място. Банков сейф? Нотариална кантора?“

„Проверихме банковите му сметки. Има само един деклариран сейф, но той е в основната му банка. Открихме го с адвоката миналата седмица. Вътре имаше само нотариалният акт на къщата и няколко стари семейни бижута“, казах аз.

„Значи има друг, недеклариран сейф“, заключи Мартин. „Или ги е дал на някой друг. Някой, на когото е имал пълно доверие.“

Погледите и на трима ни се кръстосаха за миг. Кой можеше да е този човек?

„Трябва ни адвокат“, казах решително. „Не просто какъвто и да е адвокат. Трябва ни някой, който разбира от тези неща. Някой, който може да ни помогне да се справим с Борис, без да ни убият.“

Мартин кимна бавно. „Познавам такъв човек. Казва се Симеон. Той е най-добрият в града, когато става дума за корпоративни битки и… по-деликатни ситуации. Но услугите му струват цяло състояние.“

„Нямаме избор“, отвърнах. „Парите вече нямат значение. Става дума за живота на сина ми.“

Докато Мартин търсеше номера на Симеон, аз се замислих за доверието. Виктор беше предал моето. Предал беше и доверието на Ина, като очевидно е имал план, за който тя не е знаела. Предал беше и брат си, въвличайки го в престъпна схема. Но трябва да е имало някой, на когото е вярвал. Някой извън този порочен кръг.

И тогава си спомних. Един стар приятел. Най-добрият му приятел от детинство, когото не бяхме виждали от години. Казваше се Калин. Виктор винаги го описваше като „единственият човек, на когото бих поверил живота си“. Връзката им беше прекъснала, или поне така си мислех аз.

Дали е възможно Виктор да е поддържал тайна връзка и с него? И да му е поверил най-ценното си притежание – компроматите срещу Борис? Това беше сламка, но беше единствената, за която можех да се хвана.

Глава 5: Адвокатът и призрака от миналото
Кабинетът на Симеон се намираше на последния етаж на стъклена сграда в сърцето на бизнес района. Обстановката беше минималистична, но излъчваше власт и пари. Огромно бюро от тъмно дърво, кожени столове и панорамна гледка към целия град. Самият Симеон беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, проницателни сини очи и спокойствие, което беше или вродено, или перфектно изиграно.

Разказахме му всичко. Започнах от известието на телефона и стигнах до заплахата към Андрей. Ина добави детайли за бизнеса, за Борис и за изчезналите документи. Мартин, видимо притеснен, обясни своята роля в прикриването на финансовите измами.

Симеон слушаше без да ни прекъсва. Не си водеше бележки. Просто гледаше ту мен, ту Ина, ту Мартин, а погледът му сякаш проникваше директно в душите ни. Когато свършихме, в кабинета се възцари тежка тишина.

„Разбирам“, каза той накрая, а гласът му беше равен и спокоен. „Ситуацията е изключително сериозна. Имате работа не просто с кредитор, а с човек, който оперира извън закона. Борис няма да се обърне към съда. Той има свои методи за събиране на дългове.“ Той погледна към часовника на стената. „Имате малко повече от час до крайния срок.“

„Можете ли да ни помогнете?“, попитах с надежда.

„Моята работа е да намирам решения“, отвърна той. „Първата стъпка е да спечелим време. Ще се свържа с Борис. Не директно, разбира се. Имам свои канали. Ще му предам съобщение, че вие сте готови да сътрудничите, но че намирането на това, което той иска, изисква време и дискретност. Ще намекна, че ако нещо се случи с вас или със сина ви, информацията, която той търси, ще стане публично достояние. Това е стандартен блъф, но в повечето случаи работи. Дава ни поне 24 до 48 часа.“

Почувствах леко облекчение, но то беше примесено със страх. Това беше само временно решение.

„Второ“, продължи Симеон, насочвайки поглед към Мартин. „Трябва ми пълен достъп до всичко, което си правил за брат си. Всеки фалшив отчет, всяка фиктивна фактура. Трябва да знам колко голяма е дупката и колко дълбоко е замесена официалната фирма. Трябва да разбера дали има някакви реални активи, които можем да използваме.“

Мартин преглътна и кимна. „Ще ви дам всичко.“

„И трето, най-важното“, каза Симеон, обръщайки се към мен. „Трябва да намерим тези документи. Те са единственият ви реален коз. Без тях вие сте просто длъжници. С тях вие сте заплаха. Помислете, Елена. Има ли някой, някое място, за което Виктор е говорил? Нещо, което е изглеждало незначително тогава, но сега може да има смисъл?“

И тогава си спомних за Калин. „Има един човек“, казах бавно. „Най-добрият му приятел от детинство. Калин. Виктор казваше, че е единственият, на когото има пълно доверие. Не сме се виждали от години. Виктор твърдеше, „че са се скарали, че животът ги е разделил.“

Симеон се наведе напред. „Това е интересно. Къде можем да намерим този Калин?“

„Не знам“, признах аз. „Нямам му телефон, нито адрес.“

„Намерете го“, нареди Симеон. „Това е вашата основна задача. Мартин, ти ми носиш финансовите документи. Ина, ти ще останеш с мен. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за Борис. Неговите навици, слабости, врагове. Всяка подробност е важна.“

Излязохме от кабинета му с ясен план, но и с още по-тежко усещане за надвисналата опасност. Докато Мартин отиваше към офиса си, за да събере документите, аз се върнах вкъщи. Трябваше да намеря Калин.

Започнах от старите фотоалбуми. Там, сред снимките от сватбата ни, от рождени дни и ваканции, намерих и по-стари, отпреди да се познаваме. Снимки на двама млади мъже – Виктор и Калин. Смееха се, прегърнати, с онзи вид безгрижие, който само младостта може да даде. Взирах се в лицето на Калин, опитвайки се да си спомня онези няколко пъти, в които го бях виждала в началото на връзката ни. Беше тих, замислен, пълна противоположност на моя шумен и енергичен Виктор.

Прерових старите тефтери на Виктор. В един от тях, прашен и забравен, намерих името „Калин“ и номер на стационарен телефон до него. Номерът беше от преди повече от петнадесет години. Едва ли беше актуален, но нямах друг избор.

Набрах номера с треперещи ръце. След няколко сигнала, от другата страна се чу възрастен женски глас.

„Ало?“

„Добър ден. Извинете за безпокойството. Търся Калин. Това… това ли е неговият дом?“

„Той не живее тук от много години“, отвърна жената. Беше майка му. Гласът й беше уморен. „Кой го търси?“

„Казвам се Елена. Аз съм… бях съпруга на Виктор.“

Настъпи мълчание. „Ах, Виктор…“, каза жената тихо. „Чухме за него. Много съжалявам. Бяха като братя с моя Калин.“

„Знам“, казах. „Затова ви се обаждам. Трябва спешно да говоря със сина ви. Много е важно.“

Тя се поколеба. „Не знам дали иска да говори с някого, свързан с Виктор. Те не се разделиха добре.“

„Моля ви“, настоях аз. „Става дума за нещо повече от стари вражди. Става дума за опасност.“

Думата „опасност“ явно я стресна. Тя въздъхна. „Добре. Ще ви дам мобилния му номер. Но не му казвайте, че аз съм ви го дала. Той живее в малък град на морето. Отдалечи се от всичко и всички.“

Тя ми продиктува номера. Благодарих й и затворих. Сега предстоеше най-трудната част. Да се обадя на човек, който вероятно мрази съпруга ми, и да го моля за помощ.

Набрах новия номер. Този път вдигна мъжки глас. Беше по-дълбок, по-уморен от този, който си спомнях, но беше той.

„Калин?“

„Да. Кой е?“, отвърна той предпазливо.

„Казвам се Елена. Съпругата на Виктор.“

Отново мълчание. Този път беше по-дълго, по-студено.

„Какво искаш?“, попита той накрая, а в гласа му нямаше и следа от съчувствие.

„Трябва да се видим. Спешно е.“

„Нямам какво да си казвам с теб или с когото и да е, свързан с Виктор. За мен той е мъртъв от десет години, много преди официалната новина.“

Думите му ме пронизаха. „Знам, че сте се скарали. Не знам защо. Но Виктор е забъркал ужасна каша. Той е в опасност… тоест, аз съм в опасност. И синът ми също. И ти си единственият, който може да ми помогне.“

„С какво да ти помогна? Да ви измъкна от поредната му схема? Не, благодаря. Участвах веднъж, стига ми.“

„Не става дума за пари“, казах бързо. „Става дума за едни документи. Флашки. Компромати. Виктор ми каза… тоест, намекна, че ти си единственият човек, на когото би поверил нещо наистина важно. Моля те, Калин. Ако са в теб, трябва ми те. Един живот зависи от това.“

Той мълчеше толкова дълго, че си помислих, че е затворил. Накрая въздъхна тежко.

„Няма да говоря по телефона. Ако наистина е толкова сериозно, колкото казваш, ела. Ще те чакам утре сутрин в кафенето на пристанището. И ела сама.“

Той ми каза името на града и затвори.

Имах нова следа. Призрак от миналото на Виктор. Човек, който го е мразил, но на когото може би е поверил спасението си. Трябваше да отида. Беше единственият ми шанс.

Глава 6: Пристанището на тайните
Пътуването до крайбрежния град беше дълго и напрегнато. Всяка минута зад волана беше минута, в която си представях най-ужасяващи сценарии. Мислех за Андрей, сам в общежитието си, превърнат в мишена. Мислех за Борис, чиято невидима заплаха тегнеше над всички ни. Симеон беше успял да спечели малко време. Беше предал съобщението и отговорът беше кратък: „48 часа. Нито минута повече.“

Градчето беше тихо и сънливо, дори в разгара на лятото. Соленият въздух миришеше на водорасли и риба. Намерих кафенето на пристанището лесно. Беше малко, неугледно място с няколко олющени маси отвън. На една от тях седеше мъж, обърнат с гръб към мен, и гледаше към лениво поклащащите се рибарски лодки. Дори и в гръб, го познах.

Приближих се и седнах на стола срещу него, без да кажа нищо. Калин се обърна бавно. Лицето му беше променено от времето. По-слаб, с бръчки около очите и сиви нишки в косата. Но очите му бяха същите – тъмни, дълбоки и пълни с някаква стара тъга.

„Елена“, каза той, а гласът му беше равен. Не беше нито враждебен, нито приятелски. Беше просто констатация.

„Калин“, отвърнах.

Сервитьорка дойде и си поръчахме кафе. Мълчахме, докато тя не ги донесе. Неудобството беше почти физически осезаемо.

„Защо сте се скарали?“, попитах накрая. Трябваше да знам. Трябваше да разбера контекста.

Той отпи глътка от кафето си. „Заради пари, разбира се. За какво друго се карат хората? Но не по начина, по който си мислиш. Не сме делили печалба. Аз се опитах да го спася от самия него.“

Той се загледа в морето. „Ние с Виктор започнахме първия си „бизнес“ заедно, когато бяхме на двадесет. Продавахме компютърни части. Бяхме добри. Аз разбирах от техника, той от продажби. После той реши, че иска повече. По-бързо. Започна да поема рискове, да взима пари назаем от съмнителни хора. Аз го предупреждавах, но той не слушаше. Казваше, че съм страхливец, че не разбирам от голямата игра. Един ден разбрах, че е използвал моето име и моя подпис, за да изтегли огромен заем, който не можеше да върне. За да го спася, продадох апартамента, който бях наследил от баба ми. Платих дълга му. И му казах никога повече да не ме търси.“

Историята му ме шокира. Значи склонността на Виктор към лъжи и финансови машинации не е била отскоро. Тя е била част от неговата същност.

„Той те е предал“, прошепнах аз.

„Той предаваше всички, които го обичаха“, каза Калин без емоция. „Това беше неговият най-голям талант. Вероятно е предал и теб.“

Кимнах мълчаливо. „Повече отколкото можеш да си представиш. Но сега не става дума за това. Калин, той оставил ли ти е нещо? Пакет, кутия, флашки? Нещо, което да пазиш за него?“

Той ме погледна дълго и изпитателно. „Защо ти е? Какво има на тези флашки?“

„Компромати“, казах. „Срещу много опасен човек, на когото Виктор е дължал милиони. Този човек сега заплашва сина ми. Тези документи са единственият начин да го спра.“

Калин въздъхна тежко. Изглеждаше уморен, сякаш цялата тежест на света е на раменете му. „Преди около година той се появи тук. Изневиделица. Изглеждаше уплашен. Не беше онзи самоуверен Виктор, когото познавах. Каза ми, че е направил ужасна грешка и че се страхува за живота си. Помоли ме да му направя една последна услуга. Даде ми малък, метален куфар. Каза, че вътре е неговата „застраховка живот“. Каза, че ако нещо се случи с него, някой ще дойде да го потърси. И ми даде парола.“

Сърцето ми подскочи. „И ти… ти го взе?“

„Взех го“, кимна Калин. „Не заради него. А заради спомена за момчето, с което някога бяхме приятели. И защото видях истински страх в очите му. Скрих го. И се надявах никога да не ми се наложи да го виждам отново.“

„Къде е?“, попитах, а гласът ми трепереше от нетърпение. „Калин, къде е куфарът?“

„На сигурно място“, отвърна той. „Но има един проблем. Виктор ми каза, че човекът, който дойде, трябва да знае паролата. Без нея няма да ти го дам. Това беше условието.“

Почувствах как надеждата ми се срива. „Парола? Каква парола? Той не ми е казвал нищо за парола.“

„Тогава съжалявам, Елена. Не мога да ти помогна. Дадох дума.“

„Каква дума? На мъртвец, който те е предал?“, почти изкрещях аз, привличайки погледите на няколкото други клиенти. „Животът на сина ми е заложен на карта! Каква може да е тази парола?“

„Помисли“, каза той спокойно. „Нещо, което само вие двамата знаете. Или нещо, което само той е знаел, че ти ще се сетиш. Някое важно за вас място? Дата? Прякор?“

Започнах трескаво да прехвърлям в ума си двадесет години общ живот. Рождени дни, годишнини, името на първото ни куче, мястото на първата ни среща… Всичко изглеждаше твърде банално. Виктор, когото опознавах в последните два дни, не беше сантиментален човек. Той беше играч. Паролата трябваше да е нещо… по-умно. По-лично.

И тогава, като светкавица, в ума ми изплува един спомен. Беше отпреди много години, в началото на връзката ни. Седяхме на една пейка в парка и си говорехме за мечти. Аз му казах, че винаги съм искала да имам малка книжарница. Той се засмя и каза: „Аз пък искам да покоря света. Но ако някога се проваля, ще дойда да работя при теб. Ще бъда твоят „финансов отдел“.“ Това беше нашата малка шега през годините. Когато беше напрегнат, аз му казвах: „Спокойно, винаги има място за теб в книжарницата.“

Погледнах Калин. „Мисля, че знам. Думите са… „финансов отдел“.“

Калин се вгледа в мен. В очите му се четеше изненада. Той кимна бавно. „Това е. Точно тези думи ми каза.“

Той стана от масата. „Ела с мен.“

Последвах го по тесните улички на градчето. Той спря пред стара каменна къща с малък, занемарен двор. Отключи тежка дървена порта и ме въведе в тъмен, влажен гараж, който миришеше на прах и стари спомени. В един ъгъл, под купчина стари рибарски мрежи, имаше малък, сребрист метален куфар. Дипломатическо куфарче.

Калин го извади и го постави на една стара маса. „Твой е.“

Взех го в ръце. Беше изненадващо тежък. Сега имах това, което Борис искаше. Но внезапно ме обзе ужасяваща мисъл. Ами ако му го дам? Какво ще го спре да ни убие всички, за да си гарантира, че няма копия? Симеон беше прав. Това не беше просто предмет за размяна. Това беше оръжие.

„Благодаря ти, Калин“, казах, а в гласа ми имаше нова решителност. „Дължа ти много.“

„Не ми дължиш нищо“, отвърна той. „Просто направи това, което аз не успях. Спри го. Спри наследството на Виктор, преди да е погълнало и теб.“

Върнах се в колата с куфарчето на седалката до мен. Вече не бях просто уплашена вдовица. Имах силата в ръцете си. Но със силата идваше и ужасяваща морална дилема. Как да използвам това оръжие? Да го предам на Борис и да се надявам на милостта му? Или да обявя война на човек, който нямаше какво да губи?

Пътят обратно към големия град изглеждаше много по-дълъг.

Глава 7: Войната на нерви
Върнах се в кабинета на Симеон късно следобед. Мартин и Ина вече бяха там. Когато влязох с металното куфарче в ръка, три чифта очи се впиха в мен. Поставих го на голямото бюро. То изтрака глухо, звук, който отекна в напрегнатата тишина.

„Успя“, каза Симеон. Не беше въпрос, а констатация.

„Да“, отвърнах. „Беше при стар негов приятел. Но сега идва по-трудният въпрос. Какво правим с това?“

„Отваряме го“, каза Симеон и натисна две малки копчета отстрани на ключалката. Куфарчето се отвори с меко съскане. Вътре, положени в специално изрязана пяна, имаше три флашки и два малки преносими хард диска. Бяха етикетирани с кодове, които не ни говореха нищо.

Симеон взе една от флашките и я включи в лаптопа си. За момент на екрана не се появи нищо, после изскочи прозорец, изискващ парола.

„По дяволите“, изруга Мартин. „Разбира се, че ще е криптирано.“

„Пробвай същата парола“, предложих аз. „Финансов отдел.“

Симеон я написа. Файловете се отвориха.

Пред очите ни се разкри мръсната, тайна история на Борис. Сканирани документи, банкови извлечения от офшорни сметки, записи на телефонни разговори, снимки, видеоклипове. Имаше доказателства за пране на пари чрез строителни фирми, за изнудване на държавни служители, за насилствено превземане на бизнеси. Виктор беше свършил перфектна работа. Това не беше просто компромат. Това беше достатъчно, за да вкара Борис в затвора до края на живота му. И не само него. В документите се споменаваха и имената на други влиятелни хора.

„Боже мой“, прошепна Ина, взирайки се в екрана. „Знаех, че е събирал информация, но не и че е толкова подробно.“

„Брат ти е бил или гений, или луд“, каза Симеон, обръщайки се към Мартин. „Вероятно и двете.“

„И така, какво сега?“, попита Мартин. „Обаждаме се на Борис и му казваме, че имаме стоката?“

„В никакъв случай“, отсече Симеон. „Ако му дадем това, губим единствения си коз. Той ще го вземе и ще ни елиминира, за да е сигурен, че няма копия. Трябва да променим играта.“

„Как?“, попитах.

„Няма да му дадем това, което иска. Ще му предложим нещо друго“, каза Симеон, а в очите му проблесна хищна светлина. „Ще му предложим сделка. Ние ще унищожим тези файлове. Всичките. Но в замяна той ще опрости дълга. И ще ни остави на мира. Завинаги.“

„Ще повярва ли?“, попита Ина скептично. „Той не е човек, който вярва на думи.“

„Няма да му се наложи“, отвърна Симеон. „Ще му го докажем. Ще организираме среща. На неутрална територия. Вие тримата и той. Ще донесете куфарчето. Той ще донесе документите за опрощаване на дълга. Размяната ще се случи пред очите на всички. И за да сме сигурни, че няма да има изненади, аз ще се погрижа на мястото да присъстват, съвсем „случайно“, няколко журналисти от сериозни издания, които ми дължат услуга. Борис не може да си позволи да рискува престрелка или отвличане пред медиите.“

Планът беше дързък. Лудост. Но беше единственият, който ни даваше някакъв шанс.

„Това е твърде рисковано“, каза Мартин. „Той може просто да ни застреля всичките.“

„Няма“, каза Симеон. „Защото ние ще направим копие на всичко. И ще го депозираме при трета, независима страна – в моя случай, в банков сейф в Цюрих. И Борис ще знае за това. Ще знае, че ако и косъм падне от главите ви, съдържанието на този сейф ще бъде изпратено до всяка голяма новинарска агенция в Европа. Това се нарича „взаимно гарантирано унищожение“.“

През следващите няколко часа кабинетът на Симеон се превърна в боен щаб. Докато той и Мартин правеха копия на файловете и подготвяха сложната логистика за депозирането им, аз и Ина имахме друга задача. Трябваше да се подготвим за срещата с Борис.

„Трябва да изглеждаш силна, Елена“, каза ми Ина. „Той ще се опита да те пречупи. Ще използва скръбта ти, страха ти. Не му позволявай.“

За първи път видях Ина в друга светлина. Тя не беше просто уплашена съучастничка. Тя беше боец. Годините, прекарани в света на Виктор и Борис, я бяха направили такава. Тя ме учеше как да контролирам гласа си, как да държа тялото си, как да срещам погледа на хищник, без да трепна.

На следващия ден Симеон се свърза с Борис чрез своите посредници. Предложението беше направено. След часове на напрегнато очакване, отговорът дойде. Борис беше приел.

Срещата беше насрочена за следващия ден, по обяд. В изоставен склад в индустриалната зона на града. Неутрална територия.

Нощта преди срещата беше най-дългата в живота ми. Седях в хола на къщата, която скоро щях да загубя, и гледах снимката на Виктор. Кой беше той? Чудовище? Гений? Жертва? Може би беше всичко това едновременно. Беше ме въвлякъл в този ад, но също така ми беше оставил оръжието, с което да се измъкна.

Телефонът ми иззвъня. Беше Андрей.

„Мамо, какво става? Вече втори ден седя затворен тук. Мартин ми се обади и ми каза да не мърдам. Всички се държите странно. Става дума за парите на татко, нали? За наследството?“

Въпросът му ме удари като плесница. Той все още мислеше, „че проблемите са свързани с пари и съдебни дела за наследство.“ Не знаеше за дълговете, за заплахите, за Борис. Исках да го предпазя от тази мръсотия.

„Да, миличък. Малко е сложно с фирмата“, излъгах отново. „Но ще се оправим. Просто бъди търпелив още малко. Всичко ще бъде наред.“

„Добре, мамо“, каза той. „Вярвам ти.“

Думите му „вярвам ти“ прозвучаха като присъда. Аз, която бях изгубила вяра във всичко и всички, сега трябваше да оправдая неговата. Трябваше да изляза от тази битка като победител. Не заради себе си. Заради него.

Глава 8: Сделка с дявола
Изоставеният склад беше огромен и прашен. Слънчевите лъчи проникваха през мръсните прозорци на покрива, образувайки зловещи стълбове светлина в полумрака. В центъра на помещението имаше стара метална маса. Ние бяхме от едната страна – аз, Ина и Мартин. Аз държах сребърното куфарче.

Точно в дванадесет, от другия край на склада се появиха няколко фигури. В средата вървеше мъж, когото веднага разпознах, макар никога да не го бях виждала. Борис. Беше по-нисък, отколкото си представях, но излъчваше аура на студена, концентрирана власт. Беше облечен в скъп костюм, който изглеждаше не на място в тази мръсотия. От двете му страни вървяха двама мъже с каменни лица, които не изпускаха от очи всяко наше движение.

Те се приближиха и застанаха от другата страна на масата. Борис ме изгледа с ледени, безизразни очи.

„Госпожо“, каза той, а гласът му беше същият, който бях чула по телефона. Студен и лишен от емоция. „Надявам се, че не сте ми загубили времето.“

„Нямаше да сме тук, ако беше така“, отвърнах аз, изненадана от собственото си спокойствие. Уроците на Ина бяха дали резултат.

„Куфарчето“, каза той, кимвайки към ръцете ми.

„Документите“, отвърна Мартин.

Един от хората на Борис постави на масата дебела папка. Мартин я взе и започна внимателно да преглежда съдържанието. Вътре бяха договорите за заем, подписани от Виктор, и нотариално заверена декларация, с която Борис се отказваше от всичките си претенции към нас и към активите на Виктор.

Докато Мартин четеше, Борис не откъсваше поглед от мен. „Съпругът ви беше глупак. Имаше талант, но нямаше дисциплина. Позволи на страха да го управлява. Жалко.“

„Съпругът ми е мъртъв“, отвърнах. „Това, което е бил или не, вече няма значение. Ние искаме само да приключим с това.“

„Аз също“, каза Борис. „Къде са копията?“

„На сигурно място“, обади се Ина. „С инструкции да бъдат разпространени, ако нещо се случи с нас. Или ако вие не спазите вашата част от сделката.“

Борис се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите му. „Умно. Виктор никога не би се сетил за това. Явно вие сте мозъкът на операцията.“ Той погледна към Ина.

Мартин вдигна глава. „Всичко е тук. Документите са изрядни.“

„Добре“, каза Борис. „Сега куфарчето.“

Поставих сребърното куфарче на масата. Единият от неговите хора го взе и го отвори. Провери съдържанието и кимна на шефа си.

„Искам да го унищожите. Пред мен“, нареди Борис.

В ъгъла на склада имаше стар метален варел. Един от хората му извади бутилка със запалителна течност и я изля вътре. После хвърли флашките и дисковете във варела. Погледна към Борис. Той кимна.

Хвърли запалена клечка кибрит и варелът лумна в пламъци. Гледахме как огънят поглъща тайните, лъжите и компроматите. Гледахме как нашето единствено оръжие се превръща в пепел.

„Сделката е приключена“, каза Борис. „Не искам да ви виждам никога повече. Нито вас, нито сина ви. Изчезнете от живота ми.“

Той се обърна и тръгна към изхода, последван от хората си. Когато излязоха, тримата останахме сами в прашния склад, в който миришеше на дим.

За момент никой не проговори. После Мартин се засмя. Беше странен, задавен смях, на ръба на истерията. „Свърши. Наистина свърши.“

Аз се облегнах на масата, краката ми едва ме държаха. Бяхме оцелели.

Но докато излизахме от склада, видях нещо, което ме смрази. На отсрещната улица, паркирана в сянката на друга сграда, имаше позната кола. Колата на Калин. Той беше там. Беше ни наблюдавал. Беше дошъл, за да се увери, че ще се справим. Или може би, за да се намеси, ако нещата се объркат. Когато срещна погледа ми, той просто кимна и потегли бавно. Той не беше просто пазител на тайната. Той беше истинският приятел, който Виктор отдавна беше изгубил.

През следващите седмици животът ни се промени из основи. Планът на Симеон проработи. С документите от Борис успяхме да докажем пред банките, че основните дългове на фирмата са уредени. Въпреки това, официалната фирма на Виктор беше в практически фалит. Наложи се да обявим несъстоятелност.

Съдебните дела бяха неизбежни. Други, по-малки кредитори се появиха, искове заваляха. Ипотеката на къщата беше твърде голяма, за да я поддържам сама. Продадохме я, за да покрием част от задълженията. Загубих дома, в който бях живяла двадесет години, дома, в който беше израснал синът ми.

Преместих се в малък апартамент под наем. Започнах работа в една счетоводна къща – иронията не ми убягна. Животът ми вече не беше луксозен, но беше мой. Беше истински.

Ина изчезна. Един ден просто си тръгна, без да каже сбогом. Остави ми само кратка бележка: „Благодаря ти. Започвам на чисто.“ Надявах се да е намерила своя мир.

Връзката ми с Мартин се промени. Предателството му беше голямо, но той също беше жертва на манипулациите на Виктор. В ада, през който преминахме заедно, ние изградихме ново, крехко доверие. Той ми помогна да се справя с финансовата бъркотия и да си стъпя на краката.

Един ден получих колет. Вътре имаше само една книга – старо, рядко издание на „Майстора и Маргарита“. Нямаше бележка, но знаех, че е от Калин. Беше неговият начин да каже сбогом.

Разказах на Андрей част от истината. Не всичко. Не и за най-мръсните тайни. Но му разказах за дълговете и за грешките на баща му. Той беше шокиран, но прие новината със зрялост, която ме изненада. Започна работа на непълен работен ден, за да помага с разходите и да плаща студентския си заем. Кризата го беше накарала да порасне по-бързо.

Една вечер, месеци по-късно, докато подреждах последните кашони в новия си апартамент, намерих една стара кутия със снимки. Вътре беше онази, от телефона на Виктор – двамата на плажа, усмихнати, безгрижни. Дълго се взирах в лицето на мъжа, когото бях обичала. Той ми беше дал живот, изпълнен с лукс и лъжи. Беше ме довел до ръба на пропастта. Но накрая, по свой изкривен и сложен начин, ми беше дал и свобода. Свободата да разбера коя съм аз без него.

Телефонът ми издаде звук. Беше съобщение от Андрей: „Мамо, прибирам се за уикенда. Да ти взема ли нещо?“

Усмихнах се. За първи път от много време усмивката беше истинска.

„Не, миличък. Имам всичко, от което се нуждая.“

И беше истина. Бях загубила богатството, дома, илюзиите си. Но бях намерила себе си. Бях оцеляла. И това беше повече от достатъчно. Войната беше свършила. Бях сама, но не и самотна. Бях свободна.