Телефонът ме събуди в 3:33 ч. през нощта със съобщение:

Какво се случи, когато едно и също съобщение ме събуди три поредни нощи в 3:33 ч. сутринта

Телефонът ме събуди в 3:33 ч. сутринта със съобщението: „Излез навън.“ Отначало помислих, че е някакъв бъг, може би закъсняло съобщение от грешен номер. Екранът светеше в тъмната стая и хвърляше дълги сенки по стените, но бях прекалено изморен, за да се впечатля. Обърнах телефона с дисплея надолу и дръпнах завивките над главата си. И все пак нещо в това съобщение не ми даваше мира — простотата му, времето, настойчивостта. Размахах го от мислите си, убеждавайки се, че сънят и полусънят често превръщат безобидни неща в зловещи. Накрая заспах отново, без да подозирам, че това съобщение е само началото.

На следващата нощ, отново точно в 3:33 ч., познатият звук ме стресна буден. Телефонът вибрираше върху нощното шкафче — почти нетърпеливо. Съобщението беше абсолютно същото: „Излез навън.“ Вълна от неспокойствие премина през гърдите ми. Проверих ключалките, прозорците — всичко, което можех да контролирам — но чувството не си отиде. Помислих да блокирам номера, но нещо ме спря — любопитство, може би… или странното усещане, че съобщението изобщо не се опитва да ме изплаши. По-скоро звучеше като повикване, сякаш този, който го изпращаше — или онова, което го изпращаше — вярваше, че аз съм очаквал това. Не успях да заспя отново и останах в тъмното до изгрев, наблюдавайки как сенките се смаляват, а небето порозовява.

На третата нощ, когато съобщението пристигна по същото време, най-накрая се предадох. Обух обувките си, преметнах яке и излязох на верандата. Въздухът беше необичайно неподвижен, сякаш светът сам задържаше дъх. Телефонът отново завибрира. Този път съобщението беше различно:
„Обърни се.“

Пулсът ми се ускори. Колебаех се, втренчен в тихата улица, осветена само от бледата луна. Част от мен искаше да се върне вътре и да заключи всяка врата зад себе си, но по-дълбоко усещане ме подтикваше да довърша започнатото. Бавно се обърнах, надявайки се — молейки се — да не видя нищо.

Но когато го направих, видях… себе си.

Или по-скоро версия на себе си — стояща в края на двора, осветена от лунната светлина като материализирано отражение. Не изглеждаше заплашително. Просто наблюдаваше — с изражение, което не можех да разчета. Спокойно. Знаещо.

Телефонът отново изписука. Ново съобщение:
„Остави нещо след себе си.“

Фигурата вдигна ръка и посочи към къщата. Обърнах се към прозорците, които проблясваха слабо отвътре, и изведнъж разбрах. Месеци наред бях игнорирал една болка в себе си — отложена мечта, част от мен, която бях изоставил в хаоса на ежедневието. Когато погледнах обратно, фигурата вече я нямаше, но посланието остана.

Не беше предупреждение.
Беше напомняне.

И когато се върнах вътре, въздухът ми се стори по-лек, сякаш врата, затворена от дълго време в самия мен, най-после се беше открехнала.