На нашата сватба свекърва ми Надежда Петровна заяви:

Сватбата ми трябваше да бъде най-щастливият ден в живота ми, но вместо това се превърна в кошмар, който никога няма да забравя. Бях мечтала за този момент от детството си — да облека бяла рокля, да вървя към олтара, ръка в ръка с моята голяма любов.

Но съдбата имаше други планове. Несъвместими семейни разногласия, неочаквани конфликти и болка се намесиха в подготовката, превръщайки предстоящия ден в причина за тревога и сълзи.

Тогава срещнах Рохан — мъж, по-възрастен от мен със седем години, новият директор на клона в компанията, в която работех. Той беше изискан, спокоен и с очи, които винаги сякаш се усмихваха. Въпреки че го харесвах, все още пазех дистанция, защото не можех да си представя как някой толкова съвършен би избрал жена, която не може да му дари деца.

Но той направи първата крачка към мен. Вечер, когато оставах самичка в офиса, ми носеше топла храна. През студените сутрини оставяше тихо пакетче джинджифилов чай на бюрото ми.

Когато ми предложи брак, не можах да сдържа сълзите си. Разказах му всичко за състоянието си. Той само се усмихна меко и ми каза: „Знам. Не се тревожи.“

Дори семейството му не възрази. Майка му дойде до дома ми, за да поиска ръката ми и подготви всичко с внимание. Чувствах се като в сън — сякаш Бог най-сетне бе се смилил над мен и ми бе дарил тази благословия късно.

В деня на сватбата вървяхме рамо до рамо към олтара. Сълзи се стичаха по лицето ми, когато видях нежния му поглед под топлите златисти светлини.

Но онази нощ се случи нещо, което завинаги промени живота ми. Докато махах фибите от косата си пред огледалото, той тихо влезе в стаята, свали сакото си и ме прегърна силно. Когато заедно отидохме в спалнята и той повдигна завивката, останах безмълвна в шок — под покривалото, освен нас, на леглото спеше малко момче… неговият син.

Историята, която ми разказа после, беше толкова болезнена и истинска, че промени всичко в мен. Беше изгубил бившата си приятелка и единия си син, който сега отглеждаше сам. Той ме помоли да бъда майка за детето му, независимо че не можех да имам собствени деца.

И аз приех.

Тази нощ разбрах, че понякога любовта не е само заради кръвта — тя е за семейството, което изграждаме заедно. И за мен това бе достатъчно за щастие.