Излизам с разведен мъж с две деца от пет години. Пет години. Понякога, когато изричах този факт на глас, той увисваше във въздуха с тежестта на неизречено обещание

Излизам с разведен мъж с две деца от пет години. Пет години. Понякога, когато изричах този факт на глас, той увисваше във въздуха с тежестта на неизречено обещание, на живот, който все още не се беше случил. За пет години хората строят къщи, раждат деца, сливат животите си в едно неразривно цяло. А аз? Аз бях Ана. Жената, която идваше след това. Вечната приятелка. Поддържащата роля в пиеса, чийто основен състав вече беше избран.

Александър беше всичко, което една жена би могла да иска на повърхността. Харизматичен, успял бизнесмен със собствена консултантска фирма, с проницателен поглед, който можеше да те накара да се почувстваш като единствения човек в стаята. Когато се запознахме, той беше буря от хаос и тъга, току-що излязъл от развод, който беше описал като „цивилизован, но опустошителен“. Децата му, Мартин и Нора, бяха неговият център, неговата котва. Аз се влюбих в начина, по който говореше за тях, в отдадеността му. Мислех си, че мъж, който обича децата си толкова силно, е способен на дълбока и трайна любов. И пет години вярвах в това.

През тези пет години се научих да навигирам в сложния лабиринт на неговия живот. Приемах отменени срещи в последния момент, защото „нещо е изскочило с децата“. Преглъщах самотните празници, когато той беше с тях по график. Превърнах се в експерт по търпението, в майстор на разбирането. Оправдавах всичко с мисълта, че градим нещо истинско, тухла по тухла, и че един ден стените на миналото му ще рухнат, за да направят място за нашето общо бъдеще. Той ми беше обещал това бъдеще в тихите нощи, когато децата спяха при майка си, а ние бяхме само двамата в апартамента, за който бяхме взели ипотечен кредит заедно. „Само още малко време, Ани. Само да пораснат още малко, да свикнат напълно. Не искам да ги травмирам повече“, шепнеше той и аз вярвах. Вярвах, защото отчаяно исках да вярвам.

Тази година, на осмия рожден ден на дъщеря му Нора, нещо се почувства различно. Може би беше слънчевият следобед, който обещаваше топлина, но носеше скрит хлад. Може би беше начинът, по който Александър стискаше волана на колата, докато пътувахме към дома на майка му, където щяхме да оставим Нора след нашия уикенд. Той беше напрегнат, разсеян. Отговорите му бяха кратки, погледът му се рееше някъде далеч.

 

 

Спряхме пред спретнатата двуетажна къща с идеално поддържана градина. Катерина, майката на Александър, ни чакаше на верандата. Тя винаги беше любезна с мен, но любезността ѝ беше като тънък слой лед върху дълбоки, студени води. Никога не се почувствах напълно приета, винаги бях гостенката, външният човек.

„Влезте, влезте, деца“, покани ни тя с усмивка, която не достигаше до очите ѝ. „Нора, ела да видиш какво ти е донесла мама. И баба има изненада за теб.“

Александър ме погледна колебливо. „Искаш ли да влезеш за малко?“

Обикновено отказвах. Предпочитах да изчакам в колата, да си спестя неловките моменти и премерените разговори. Но днес нещо ме подтикна да кажа „да“. Може би беше желанието да разсея странното усещане за предстояща беда, което ме беше обзело. Може би просто исках да бъда част от този момент, да покажа, че и аз съм тук, че съм важна.

Влязохме във всекидневната. Стаята беше безупречно подредена, както винаги, с дъх на политура за мебели и лавандула. В ъгъла, върху малка масичка, бяха струпани подаръци. Нора се втурна към тях с радостни писъци. Аз стоях до вратата, чувствайки се като натрапник.

Катерина подаде на Нора голяма, лъскава кутия. „Това е от мама, миличка.“

Нора разкъса нетърпеливо опаковката и извади кукленска къща, по-голяма и по-пищна от всичко, което някога бях виждала. Сърцето ми леко се сви. Подаръкът, който ние с Александър ѝ бяхме подарили – красив комплект за рисуване – изглеждаше скромен и незначителен в сравнение.

„А това е от баба“, каза Катерина, подавайки ѝ по-малък, но тежък пакет. Беше дигитален фотоапарат. Нора грееше.

Александър стоеше до мен, но се чувстваше на километри разстояние. Той гледаше дъщеря си с онази своя бащина нежност, която толкова обичах, но в този момент тя ме караше да се чувствам невидима.

„Има още нещо“, каза Катерина с особен тон, поглеждайки първо към сина си, а после, почти предизвикателно, към мен. „Нещо специално. От всички нас.“

Тя се наведе и измъкна отзад един голям, плосък пакет, увит в златиста хартия. Подаде го на Александър, не на Нора. Ръцете му леко трепереха, когато го пое.

„Какво е това?“, попита Нора, подскачайки около него.

Александър не отговори веднага. Той погледна към мен, бърз, почти виновен поглед, и после се насили да се усмихне. „Изненада.“

Той внимателно разкъса хартията. Под нея имаше голяма, тежка рамка от тъмно дърво. Той я обърна.

И тогава сърцето ми не просто се сви. То спря. Спря да бие за един дълъг, оглушителен миг, преди да се сгромоляса в бездънна пропаст.

В рамката имаше снимка. Професионална студийна снимка. На нея бяха Александър, бившата му съпруга Елена и двете им деца, Мартин и Нора. Но не беше стара снимка от времето, когато са били семейство. Беше нова. Всички бяха облечени в координирани цветове – нюанси на бяло и бежово. Александър стоеше зад Елена, с ръка на рамото ѝ. Тя беше облегнала глава назад към него, с блажена усмивка. Децата се смееха пред тях. Изглеждаха като перфектното, щастливо, сплотено семейство. Сега. Днес.

Въздухът в стаята ми се стори недостатъчен. Чувах бучене в ушите си. Погледът ми шареше трескаво по детайлите – новата прическа на Елена, часовникът на ръката на Александър, който му бях подарила за миналата Коледа, малката бенка над устната на Нора, която се беше появила едва преди няколко месеца. Нямаше никакво съмнение. Снимката беше направена наскоро.

„Красива е, нали?“, прошепна Катерина, а в гласа ѝ имаше нотка на триумф. „Елена имаше идеята. За спомен. Децата растат толкова бързо.“

Погледнах към Александър. Лицето му беше пребледняло. Той избягваше погледа ми. В този момент, под студения, осъждащ поглед на майка му, аз видях истината с ужасяваща яснота. Петте години чакане, търпение и надежда се изпариха. Те не бяха просто „цивилизовани бивши съпрузи“. Те бяха нещо друго. Нещо, за което аз нямах място.

Сърцето ми се сви, когато забелязах, че на гърба на рамката, с елегантен, извит почерк, който знаех, че е на Елена, имаше гравирана малка месингова табелка. Думите бяха само няколко, но те бяха нож, забит право в мен.

„Завинаги едно цяло. Обичам те. Е.“

Глава 2
Мълчанието в колата на връщане беше по-тежко от всяка скала. То притискаше гърдите ми, крадеше дъха ми. Всяко вдишване беше усилие. Александър шофираше, вперил поглед в пътя, с побелели кокалчета на ръцете, стиснали волана. Фасадата на спокойния, уверен мъж се беше пропукала и под нея видях нещо, което не бях виждала досега – паника.

Аз седях до него, превърната в статуя от лед и болка. Образът на снимката беше отпечатан върху ретината ми, изгаряше ме отвътре. Щастливото семейство. Неговото щастливо семейство. „Завинаги едно цяло.“ Фраза, която той никога не беше използвал за нас. За нас имаше „нека не бързаме“, „сложно е“, „трябва време“. А за нея имаше „завинаги“.

Минаха минути, които се усещаха като часове. Накрая не издържах. Гласът ми беше дрезгав, чужд, когато проговорих.

„Кога е правена снимката?“

Той не ме погледна. „Преди няколко седмици.“

„Няколко седмици“, повторих аз, а вкусът на думата беше горчив. „Кога точно? В онзи уикенд, когато трябваше да си на „спешна бизнес среща извън града“?“

Той сви рамене, жест, който целеше да бъде небрежен, но изглеждаше отчаян. „Не помня точно, Ана. Беше идея на Елена. За децата. Знаеш каква е тя, настоятелна.“

„За децата“, изсмях се аз, но смехът беше кух, болезнен звук. „Децата ли са поръчали и гравираната табелка? „Обичам те. Е.“ Това също ли беше за децата?“

Той най-сетне се обърна към мен. В очите му имаше молба, но и гняв. „Стига, моля те. Преувеличаваш. Това е просто… една снимка. Един сантиментален жест от страна на Елена. Тя винаги е била драматична. Опитва се да ме манипулира чрез миналото.“

„Да те манипулира?“, не можех да повярвам на ушите си. „Александър, ти си на тази снимка. С ръка на рамото ѝ. Изглеждаш щастлив. По-щастлив, отколкото съм те виждала от месеци. Това не е манипулация. Това е съучастие.“

„Какво искаш да кажа?“, повиши тон той. „Да откажа? Да направя сцена пред децата? Да нараня Нора на рождения ѝ ден? Понякога трябва да правя компромиси, за да има мир. Мислех, че го разбираш!“

„Разбирах компромисите“, казах аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „Разбирах отменените вечери и самотните уикенди. Разбирах, че децата ти са на първо място. Това, което не разбирам, е защо пет години по-късно ти все още играеш ролята на любящ съпруг пред целия свят. Защото не става въпрос само за децата, нали? Става въпрос и за майка ти, която ме гледаше така, сякаш съм мръсотия под ноктите ѝ. Става въпрос за това, че ти поддържаш една илюзия, в която за мен просто няма място!“

Той въздъхна тежко, сякаш аз бях проблемът. Сякаш моята болка беше бреме за него. „Ти си най-важният човек в живота ми, знаеш го. Просто… ситуацията е деликатна.“

„Деликатна?“, изкрещях аз, неспособна да се сдържа повече. „Не, Александър. Деликатна беше преди четири години. Сега е лъжа. Цял един живот, построен върху лъжа. Нашият живот. Ипотеката, която плащаме заедно за апартамент, в който ти очевидно играеш роля. Плановете ни за лятото. Всичко. Колко още трябва да чакам, за да спреш да бъдеш „деликатен“ с бившата си съпруга и да започнеш да бъдеш честен с мен?“

Той не отговори. Просто се вторачи в пътя пред себе си. И в това мълчание аз намерих своя отговор. Нямаше срок. Нямаше финална линия. Това беше животът, който той беше избрал. Живот на две писти, с два паралелни свята, които никога нямаше да се слеят. А аз бях просто спътник в единия от тях, този, който беше удобен, когато другият не беше на разположение.

Когато се прибрахме в нашия – в моя? – апартамент, напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Всеки предмет ми напомняше за лъжата. Снимките ни от пътувания, поставени на рафта – те изглеждаха фалшиви, постановка. Диванът, на който бяхме прекарали безброй часове в разговори за бъдещето – сега се чувстваше студен и чужд.

Отидох в спалнята и започнах да вадя един куфар от гардероба.

„Какво правиш?“, попита той, застанал на прага.

„Това, което трябваше да направя преди много време“, отговорих аз, без да го поглеждам. Ръцете ми трепереха, докато хвърлях дрехи в куфара. „Освобождавам те от деликатната ситуация.“

„Ана, недей. Не бъди ирационална. Ще говорим утре, когато се успокоиш.“

„Аз съм напълно спокойна“, излъгах аз. „И напълно рационална. Пет години от живота ми, Александър. Дадох ти пет години. А ти дори не можа да ми кажеш, че си си направил нова семейна фотосесия с бившата си жена. Какво още криеш от мен? Имате ли общи банкови сметки? Ходите ли на семейни почивки, за които аз не знам?“

Въпросът увисна във въздуха. Паузата, която последва, беше твърде дълга. Твърде красноречива.

„Не е това, което си мислиш“, каза той накрая, но гласът му беше слаб, неубедителен.

Тогава разбрах. Разбрах, че съм била не просто наивна. Била съм сляпа. Умишлено сляпа.

Закопчах ципа на куфара. Беше само един. Малък. Символ на това колко малко от моя живот всъщност беше в този дом. Всичко останало беше негово. Неговите мебели, неговите книги, неговите спомени. И неговите тайни.

„Отивам при сестра си“, казах аз. „Трябва да говоря с адвокат за апартамента. Ще измислим как да се разделим с кредита.“

Лицето му се промени. Паниката се върна, този път по-силна. „Адвокат? Ана, не е нужно да стигаме дотам. Можем да се разберем. Ще ти изплатя твоята част. Само не намесвай адвокати, моля те. Бизнесът ми е в много крехък етап в момента, не мога да си позволя… усложнения.“

Думите му ме удариха като шамар. Дори в този момент, когато сърцето ми беше разбито на парчета, той мислеше за бизнеса си. За парите. За усложненията.

Взех куфара и тръгнах към вратата. Той ме хвана за ръката.

„Моля те, не си тръгвай така.“

Погледнах го в очите. Мъжът, когото обичах. Или мъжът, когото си мислех, че обичам. „Пусни ме, Александър. Твоят „деликатен“ живот те чака. А аз трябва да започна да строя своя. Този път – истински.“

Изтръгнах ръката си и излязох, затваряйки вратата зад гърба си. Звукът на щракването на бравата беше най-самотният и в същото време най-освобождаващият звук, който някога бях чувала.

Глава 3
Сестра ми, Мария, живееше в малък, уютен апартамент в другия край на града. Тя ми отвори вратата по пижама, с разтревожен поглед. Едно-единствено изречение по телефона беше достатъчно, за да разбере, че нещо е ужасно сбъркано.

„Свърши се, каки“, казах аз, а думите заседнаха в гърлото ми. И тогава се сринах. Куфарът падна на пода с глух звук, а аз се разплаках – с горчиви, задавени ридания, които идваха от най-дълбоките кътчета на душата ми. Пет години сдържани сълзи, преглътнати обиди и смачкани надежди изригнаха на повърхността.

Мария не каза нищо. Просто ме прегърна силно и ме остави да плача, докато рамото ѝ не стана мокро. Тя винаги е била моята скала, моят пристан. По-малка от мен с три години, но притежаваше мъдрост и проницателност, които аз, влюбената глупачка, очевидно нямах.

След като първоначалният потоп от сълзи пресъхна, тя ме вкара вътре, направи ми чай и ме накара да ѝ разкажа всичко. Докато говорех, думите се нижеха хаотично, прекъсвани от нови вълни на болка. Снимката. Табелката. Реакцията му. Майка му. Лъжите. Всяка дума беше като изваждане на парче стъкло от отворена рана.

„Този човек е патологичен лъжец“, заключи Мария, когато свърших. Очите ѝ святкаха от гняв. „И страхливец. Той не иска да избира, защото иска и двете – удобството на новата връзка и сигурността на старата. Той те е използвал, Ана. Използвал е твоята доброта и търпение.“

„Но аз го обичам“, прошепнах, сякаш това беше някакво оправдание.

„Обичаш представата, която си си изградила за него“, поправи ме тя нежно. „Обичаш мъжа, който е бил в онези редки, откраднати моменти, когато е бил само с теб. Но този мъж не е истинският Александър. Истинският Александър е този, който позволява на бившата си жена да гравира „Обичам те“ на семеен портрет, който той крие от теб.“

Думите ѝ бяха жестоки, но истинни. Знаех го.

Първите няколко дни бяха като в мъгла. Взех си отпуск от работа. Работех като старши финансов анализатор в голяма корпорация – работа, която изискваше концентрация и внимание към детайла. Иронията беше, че бях способна да забележа най-малкото отклонение в балансов отчет на стойност милиони, но бях пропуснала толкова очевидни знаци в собствения си живот.

Телефонът ми не спираше да звъни. Александър. Съобщения, пропуснати повиквания. Не отговарях. Какво можеше да каже, което да промени нещо? Всяко негово „Липсваш ми“ и „Нека поговорим“ звучеше фалшиво, пресметнато.

На третия ден реших, че е време да действам. Не можех да позволя на болката да ме парализира. Трябваше да си върна контрола. Първата стъпка беше апартаментът. Спомних си думите на Александър за адвокатите и бизнеса му. Нещо в паниката му ме накара да се замисля. Не беше само страх от усложнения. Беше нещо повече.

Започнах да преглеждам документите, които пазех в една папка – копие от нотариалния акт, договора за ипотечен кредит. Бяхме съдлъжници. И двамата носехме еднаква отговорност пред банката. Но имаше нещо друго. Спомних си един разговор отпреди година. Александър беше настоял да прехвърлим апартамента изцяло на мое име. „Така е по-сигурно, мила“, беше казал той. „С моя бизнес никога не се знае. Ако нещо се обърка, не искам да рискуваме дома си.“ Тогава ми се стори като изключително мил и грижовен жест. Сега, през призмата на новооткритата истина, изглеждаше… подозрително.

Свързах се с адвокат, препоръчан от колега. Казваше се Петров, възрастен мъж с остър поглед и репутация на безкомпромисен професионалист. Обясних му ситуацията накратко по телефона и си уговорихме среща за следващия ден.

Точно преди да затворя, се сетих за още нещо. „Има ли начин да проверя дали бившата му съпруга има някакви законови или финансови претенции към него, които все още са в сила? Разводът им уж е приключил преди повече от пет години.“

Адвокат Петров замълча за момент. „Всичко може да се провери, госпожице. Понякога „цивилизованите“ разводи крият най-много тайни. Имате ли нейното име?“

Дадох му името на Елена.

Остатъкът от деня прекарах в опити да не мисля. Помогнах на Мария с пренареждане на библиотеката, изгледахме два безмозъчни романтични филма, в които всичко беше просто и ясно. Но образът на снимката не ме напускаше. Какво се случваше в този паралелен свят? Колко дълбока беше заешката дупка?

Вечерта, докато седяхме на балкона с чаши вино, телефонът ми светна със съобщение от непознат номер. Обикновено бих го изтрила, но нещо ме накара да го отворя.

„Ана, здравей. Казвам се Виктор, работим заедно, седя на бюрото срещу теб. Чух, че си в отпуск и че нещо се е случило. Не искам да се натрапвам, но ако имаш нужда от нещо или просто искаш да говориш с някой, който не е пряко замесен, аз съм на разположение. Ти си добър човек и не заслужаваш да страдаш.“

Виктор. Тихият, скромен Виктор с очилата и винаги подреденото бюро. Почти не го познавах, освен от учтивите поздрави сутрин и няколкото думи по време на оперативки. Жестът му беше неочакван и трогателен. За пръв път от дни се усмихнах искрено.

„Благодаря ти, Виктор. Оценявам го“, написах в отговор.

Не знаех тогава, че този кратък разговор ще бъде първата малка светлинка в дългия, тъмен тунел, в който ми предстоеше да навляза. Тунел, пълен с още повече лъжи, финансови тайни и едно предателство, много по-дълбоко, отколкото можех да си представя.

Глава 4
Кантората на адвокат Петров се намираше на тиха уличка в центъра, в стара сграда с висок таван и усещане за достолепие. Самият той беше точно такъв, какъвто си го представях – сива коса, костюм и очи, които сякаш виждаха право през теб.

Разстлах документите за апартамента и кредита на полираната му махагонова маса. Той ги прегледа внимателно, без да казва нищо, само от време на време сумтеше тихо.

„Интересно“, каза той накрая, като свали очилата си и ме погледна. „Вашият приятел, господин Александър, е бил много настоятелен да прехвърли имота на ваше име, но е останал съдлъжник по кредита. Това е необичайно. Обикновено хората правят обратното – държат имота, а оставят другия да плаща. В този случай, вие притежавате актива, но и двамата дължите парите. Ако спрете да плащате, банката ще търси и него. Ако той спре, ще търсят вас. Но ако нещо се случи с неговия бизнес, кредиторите му не могат да посегнат на този апартамент, защото той не е негова собственост.“

„Точно това ми обясни и той“, казах аз. „Че го прави, за да ме защити.“

Адвокат Петров се усмихна леко, но усмивката не беше весела. „Защитата е едно. Но това може да се разглежда и като укриване на активи. Много хитра схема, ако питате мен. Той се е лишил от собственост, но е запазил контрол чрез задължението по кредита. А вие сте се оказали собственик на имот, който не можете да продадете или ипотекирате отново без неговото съгласие като съдлъжник. Вързани сте.“

Думата „вързани“ отекна в главата ми. Точно така се чувствах. В капан.

„Има и още нещо“, продължи адвокатът и отвори една папка на бюрото си. „Направих онази проверка, за която ме помолихте. За бившата му съпруга, Елена.“

Сърцето ми започна да бие по-бързо.

„Техният развод не е съвсем приключил. Да, формално са разведени. Но са подписали изключително сложно споразумение за уреждане на отношенията. Повечето от активите на съвместното им дружество са прехвърлени в нов доверителен фонд, управляван от двамата. Официално, фондът е предназначен за „осигуряване бъдещето на децата“. Но на практика, това означава, че всяко по-голямо финансово решение, което Александър взима, изисква нейното съгласие. Продажба на дялове, теглене на големи заеми, сливания… всичко минава през нея.“

Чувствах се така, сякаш някой ме беше ударил с юмрук в стомаха. „Но… защо? Защо ще си причини такова нещо?“

„Има две вероятни причини“, обясни Петров, като сплете пръсти. „Първата е, че тя е имала компрометираща информация за него по време на развода и това е бил единственият начин да я накара да мълчи. Втората, и по-вероятна според мен, е, че двамата заедно са изградили тази структура, за да се предпазят от трети страни. Например, от бизнес партньори или кредитори. Като разделят активите си по този начин, те стават много по-трудна мишена за съдебни искове. Те не са просто бивши съпрузи, госпожице. Те са бизнес партньори. И то много близки.“

„Завинаги едно цяло.“ Думите от гравираната табелка сега придобиваха нов, зловещ смисъл. Не ставаше въпрос за романтика. Ставаше въпрос за пари. За контрол.

„Има ли нещо, което мога да направя?“, попитах аз, а гласът ми беше едва чуваем.

„Що се отнася до апартамента, ситуацията е сложна. Най-чистият вариант е той да се съгласи да откупи вашия дял или вие неговия, и който остане собственик, да поеме целия кредит. Но това изисква неговото доброволно съгласие. Ако откаже, ще трябва да водим дело за подялба, което може да отнеме време и пари.“

Излязох от кантората със световъртеж. Мащабът на лъжата беше много по-голям, отколкото си представях. Това не беше просто емоционална изневяра. Това беше сложна финансова мрежа, изплетена от тайни и споразумения, в която аз бях просто една незначителна, объркана пионка.

На път към дома на сестра ми, минах покрай университета. Видях групи от студенти, които се смееха на слънце, потънали в своите собствени драми и мечти. Спомних си за един разговор с Александър преди няколко месеца. Беше ми разказал, че е наел нова стажантка в офиса, много умно и амбициозно момиче от последни курс, казваше се Симона. Беше я похвалил няколко пъти – колко бързо учи, какъв потенциал има. Тогава не бях обърнала внимание. Но сега… сега всяка дума, всяко име, се превръщаше в потенциална следа.

Когато се прибрах, Мария ме чакаше с новини.

„Той беше тук“, каза тя, а лицето ѝ беше мрачно. „Чакаше пред входа. Казах му да се маха, но той настояваше. Искал да говори с теб.“

„Какво каза?“

„Каза, че съжалява. Че е допуснал ужасна грешка и че ще поправи всичко. Каза, че те обича и не може да живее без теб.“ Мария изсумтя презрително. „Рецитираше ги като заучени реплики. Но имаше нещо друго в погледа му, Ана. Страх. Той е уплашен до смърт.“

Преди да успея да отговоря, телефонът ми иззвъня. Беше Александър. Този път реших да вдигна.

„Ана? Слава богу. Моля те, трябва да се видим. Трябва да ти обясня.“ Гласът му беше напрегнат, припрян.

„Какво има да обясняваш, Александър?“, попитах аз студено. „Че си ме лъгал пет години? Че си в бизнес комбина с бившата си съпруга? Или че си прехвърлил апартамента на мое име, за да криеш активи?“

От другата страна на линията настъпи тишина. Чух само как рязко си пое дъх.

„Откъде знаеш…“, започна той.

„Това има ли значение?“, прекъснах го аз. „Край, Александър. Искам да се разберем за апартамента и кредита. Цивилизовано. Както се разбираш с Елена.“

„Не, не, не можеш да го направиш!“, почти извика той. „Ана, моля те. В опасност съм. Не само аз. И ти си в опасност.“

„В опасност?“, изсмях се аз. „От какво? От още една семейна фотосесия?“

„Не разбираш!“, гласът му беше изпълнен с отчаяние. „Става въпрос за много пари. За едни много опасни хора. Бизнес партньорът ми, Борис… той ме заплашва. Имаме огромен заем, който не можем да покрием. Той смята, че крия пари. Ако започнем дела за апартамента, това ще привлече внимание. Ще ни намерят. Ще намерят теб.“

Светът под краката ми се завъртя отново. Заеми. Опасни хора. Заплахи. Това не беше просто семейна драма. Бях попаднала в центъра на криминален роман.

„Лъжеш“, прошепнах аз, но в гласа ми нямаше убеденост.

„Кълна се в живота на децата си, не лъжа. Моля те, Ана. Срещни се с мен. Само за десет минути. Ще ти обясня всичко. После, ако все още искаш да си тръгнеш, няма да те спра. Но трябва да знаеш истината. Заради твоята собствена безопасност.“

Затворих телефона, а ръката ми трепереше. Погледнах Мария, която беше чула всичко.

„Какво ще правиш?“, попита тя тихо.

Не знаех. Част от мен искаше да избяга, да се скрие и никога повече да не го вижда. Но друга част, онази аналитична част, която работеше с факти и цифри, искаше да знае. Искаше да разбере пълната картина на разрухата. И онази малка, глупава, все още влюбена част, се страхуваше за него.

„Ще се срещна с него“, казах аз. „Но при моите условия.“

Глава 5
Поставих условията си ясно и студено по телефона. Среща на публично място. В кафенето срещу моя офис по обяд. Място, пълно с хора, където всякакви драматични сцени биха били неуместни. Казах му, че ще имам точно тридесет минути.

Той прие без възражения. Покорството в гласа му беше обезпокоително.

Прекарах сутринта в офиса в състояние на пълна неадекватност. Гледах цифрите на екрана, но не ги виждах. В главата ми се въртяха думите му – „опасни хора“, „заем“, „заплахи“. Виктор, колегата ми, няколко пъти ме попита дали съм добре. Само кимах разсеяно. Как можех да му обясня, че животът ми се е превърнал в сценарий за нискобюджетен трилър?

Точно в дванадесет часа влязох в кафенето. Александър вече беше там, седнал на една маса в ъгъла. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, под очите му имаше тъмни кръгове, а скъпият му костюм изглеждаше някак смачкан. Видът му не предизвика съчувствие у мен, а само леден страх. Това беше лицето на човек, притиснат до стената.

Седнах срещу него без да кажа дума.

„Благодаря, че дойде“, започна той нервно, като си играеше с лъжичката за кафе.

„Имаш двадесет и девет минути“, казах аз, поглеждайки часовника си.

Той преглътна. „Добре. Право на въпроса. Преди около две години с моя бизнес партньор, Борис, решихме да разширим бизнеса. Взехме огромен, необезпечен заем от частни инвеститори. Не от банка. Това беше грешка. Огромна грешка.“

„Частни инвеститори?“, повторих аз. В моя свят това беше евфемизъм за лихвари.

„Те не са хора, с които искаш да имаш проблеми“, потвърди той. „В началото всичко вървеше добре. Но пазарът се промени, няколко големи проекта се провалиха. Сега дължим огромна сума, а лихвите текат. Борис е изпаднал в паника. Той е убеден, че аз съм скрил част от парите от първоначалния заем. Мисли, че апартаментът, в който живеем… живеехме… е купен с тези пари.“

„А така ли е?“, попитах аз директно.

„Не!“, отсече той твърдо. „Не, разбира се, че не. Апартаментът е купен с ипотека, ти знаеш това. Но той не вярва. Заплашва, че ако не му „върна“ неговия дял, ще отиде при кредиторите и ще им каже, че аз съм ги измамил. Тези хора няма да ме дадат на съд, Ана. Те ще решат проблема по друг начин.“

Картината започваше да се изяснява, мътна и зловеща. „И къде се вписва Елена във всичко това?“

Александър въздъхна. „Елена знае за заема. Тя беше против от самото начало. Когато нещата започнаха да се влошават, тя предложи решение. Да използваме нашия доверителен фонд, този за децата, за да изтеглим пари и да покрием част от дълга. Но при нейни условия.“

„Какви условия?“, попитах аз, макар че вече се досещах.

„Пълна демонстрация на семейно единство. Трябваше да покажем на всички, включително на Борис и на кредиторите, че ние сме едно цяло. Че всичките ни активи са общи и защитени. Снимката… снимката беше нейна идея. Каза, че това е най-добрият начин да изпратим съобщение. Че никой не може да застане между нас и парите ни. Аз се съгласих. Бях отчаян. Мислех, че те защитавам. Ако Борис повярва, че си просто временна приятелка, ще те остави на мира. Но ако разбере, че имаш законен дял в имот, свързан с мен, ще станеш мишена.“

Чувствах се така, сякаш потъвам в блато. Всяко негово обяснение ме завличаше по-дълбоко в калта на неговите лъжи. Той не ме е защитавал. Той ме е използвал като щит. Като параван.

„А стажантката? Симона?“, попитах аз, а въпросът изскочи от само себе си.

Той ме погледна объркано. „Симона? Какво за нея?“

„Видях ви заедно в офиса ти. Изглеждахте… близки.“

Александър избухна в горчив, ироничен смях. „Близки? Ана, Симона е племенница на Борис. Той ме накара да я взема на стаж, за да ме шпионира. Тя докладва всяка моя стъпка. Аз трябва да се държа мило с нея, за да не предизвиквам подозрения. Животът ми е ад, Ана. Ад!“

Той протегна ръка през масата и се опита да докосне моята. Аз я дръпнах.

„Значи целият ни живот през последните две години е бил представление?“, попитах аз, а гласът ми беше равен и лишен от емоция. „Всичките ти думи, всичките ти обещания… всичко е било част от стратегията ти за оцеляване?“

„Не!“, каза той страстно. „Чувствата ми към теб са единственото истинско нещо в целия този хаос. Обичам те, Ана. Повече от всичко. Просто се оплетох. Опитах се да защитя всички и в крайна сметка нараних единствения човек, който има значение. Моля те, дай ми шанс да го поправя. Само остани с мен, преструвай се, че всичко е наред, докато намеря изход. Ще продам дяловете си, ще намеря парите. Само ми трябва време.“

Гледах го. Отчаяният мъж срещу мен. И за пръв път не изпитах нищо. Нито любов, нито омраза, нито дори съжаление. Само празнота. Той беше изсмукал всичките ми чувства. Беше ги пожертвал на олтара на своите собствени провали.

„Времето ти изтече, Александър“, казах аз, ставайки от масата. „Свържи се с твоя адвокат. Нека той се свърже с моя. Ще решим въпроса с апартамента по законов път. А ти се оправяй с твоите „опасни хора“ както намериш за добре. Аз повече не съм част от това.“

Обърнах се и тръгнах към изхода, без да поглеждам назад. Знаех, че той ме гледа. Може би дори плачеше. Но на мен вече не ми пукаше.

Когато излязох на улицата, слънцето ме заслепи. Поех си дълбоко дъх. Въздухът ми се стори по-чист. Бях свободна. Но знаех, че битката тепърва предстои. Александър не беше човек, който се отказва лесно, особено когато е притиснат в ъгъла. И имах ужасното усещане, че неговите проблеми скоро ще се превърнат и в мои.

Глава 6
През следващите няколко седмици животът ми се превърна в студена война. Адвокатът ми изпрати официално писмо до адвоката на Александър с предложение за уреждане на отношенията по повод имота. Отговорът беше мълчание. Александър се опитваше да печели време, точно както се бях опасявала. Той продължаваше да ми изпраща съобщения – смесица от отчаяни молби за прошка и мрачни предупреждения за опасността, в която се намирам. Игнорирах ги всичките.

На работа се опитвах да поддържам фасада на нормалност. Потопих се в сложни финансови модели и анализи, опитвайки се да заглуша хаоса в главата си. Виктор беше моят мълчалив съюзник. Не задаваше въпроси, но често ми оставяше чаша кафе на бюрото сутрин или ме канеше да обядваме заедно, като умело избягваше всякакви лични теми и говореше за филми, книги или просто забавни случки от офиса. Неговото спокойно присъствие беше котва в бурята.

Един петък следобед, докато приключвах за деня, получих имейл на служебната си поща. Изпращачът беше непознат, а темата на писмото беше само една дума: „Информация“. Колебаех се дали да го отворя, страхувайки се, че е поредният опит на Александър да се свърже с мен. Но любопитството надделя.

В имейла нямаше текст. Имаше само прикачен файл – сканиран документ. Отворих го. Беше банково извлечение. Извлечение от сметка в чуждестранна банка на името на Елена. На пръв поглед беше просто списък с транзакции. Но тогава погледът ми, трениран да търси аномалии, се спря на една конкретна дата. Датата на рождения ден на Нора.

В този ден от сметката на Елена беше изтеглена значителна сума в брой. Няколко часа по-късно, в същата сметка беше постъпила абсолютно същата сума, но от друга сметка – сметката на фирма, която не познавах. Намерих фирмата с бързо търсене онлайн. Оказа се, че е собственост на Борис, бизнес партньорът на Александър.

Взирах се в екрана, а парченцата от пъзела започнаха да се наместват с ужасяваща скорост. Това не беше просто заем. Това беше схема. Борис не е заплашвал Александър. Те са работили заедно. Елена също е била част от всичко. Те са превъртали пари. Може би пране на пари?

Сърцето ми заблъска лудо. Кой ми беше изпратил това? И защо? Прегледах отново имейла. Нямаше подпис, нямаше нищо, което да издава източника.

Прибрах се в апартамента на сестра ми с чувството, че ме наблюдават. Всяка сянка ми се струваше заплашителна. Разказах на Мария какво съм открила. Лицето ѝ пребледня.

„Ана, това е много по-сериозно, отколкото си мислехме“, каза тя. „Това не е просто семейна драма или лош бизнес. Това е престъпление. Трябва да се махаш оттук. Трябва да се обадиш в полицията.“

„И да им кажа какво?“, попитах аз. „Че бившият ми приятел може би пере пари с бившата си жена и бизнес партньора си? Ще ми се изсмеят. Нямам доказателства, само анонимен имейл.“

Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах с трепереща ръка.

„Ало?“

„Госпожица Ана?“, попита женски глас. Беше млад, леко треперещ.

„Да, на телефона.“

„Казвам се Симона.“

Симона. Стажантката. Племенницата на Борис.

„Не затваряйте, моля ви“, продължи тя бързо. „Знам, че сигурно ме мразите. Александър сигурно ви е наговорил куп неща за мен. Но не всичко е такова, каквото изглежда. Аз ви изпратих имейла.“

„Защо?“, попитах аз, напълно объркана.

„Защото сте в опасност. И защото сте единственият човек, който може да ми помогне. Те ме използват. Чичо ми, Александър, Елена… всички. Мислех, че стажувам в нормална фирма, но се оказах въвлечена в нещо ужасно. Те ме карат да подписвам документи, да правя преводи. Заплашват ме. Заплашват семейството ми. Разбрах, че Александър е прехвърлил апартамент на ваше име. Това е единственият „чист“ актив. Те планират да ви притиснат да го продадете и да вземат парите.“

Думите ѝ потвърдиха най-лошите ми страхове.

„Защо ми помагаш?“, попитах аз недоверчиво.

„Защото искам да се измъкна“, каза тя, а в гласа ѝ се долавяха сълзи. „И защото видях как Александър ви гледаше, когато идвахте в офиса. Той може да е страхливец и престъпник, но наистина ви обича. И те използват това срещу него… и срещу вас. Трябва да се срещнем. Но не тук. Някъде, където не могат да ни проследят.“

Уговорихме си среща за следващия ден в една отдалечена ботаническа градина. Когато затворих телефона, се чувствах едновременно ужасена и странно овластена. Бях уплашена, но вече не бях жертва. Бях играч в игра, която не разбирах напълно, но бях решена да спечеля.

На следващия ден, докато вървях към мястото на срещата, получих още едно съобщение. Беше от Виктор.

„Ана, знам, че не ми е работа, но днес пред офиса видях един много неприятен тип да те чака. Попита портиера за теб. Описах го на един приятел полицай. Оказа се, че е известен в определени среди. Пази се.“

Спрях на място. Ледени тръпки пробягаха по гърба ми. Те вече ме търсеха. Вече не бях просто бивша приятелка. Бях пречка. Бях мишена.

Погледнах към входа на ботаническата градина, където ме чакаше уплашената студентка Симона. Знаех, че прекрачвайки този праг, аз навлизам в територия, от която може да няма връщане назад. Но също така знаех, че нямам избор. Трябваше да разбера цялата истина. И трябваше да се защитя.

Глава 7
Симона седеше на пейка до малко езерце с водни лилии, сгушена в себе си, сякаш искаше да стане невидима. Когато ме видя, тя скочи на крака. Беше младо момиче, не по-голямо от двадесет и две, с големи, уплашени очи. Образът на фаталната съблазнителка, който умът ми беше нарисувал, се разпадна на прах. Пред мен стоеше дете, попаднало в света на възрастните хищници.

„Благодаря, че дойдохте“, прошепна тя.

„Кажи ми всичко“, казах аз, без да губя време в любезности.

И тя ми разказа. Разказа ми как чичо ѝ, Борис, я е убедил, че стажът при Александър е невероятна възможност. Как в началото всичко е изглеждало нормално, докато не са започнали да я карат да подписва документи, които не разбира. Разказа ми за срещите късно вечер, на които присъствали и Александър, и Елена. Говорели с кодови думи за „инвеститори“, „пратки“ и „комисиони“. Елена била мозъкът на операцията. Студена, пресметлива и безмилостна. Александър бил лицето – чаровният бизнесмен, който сключвал сделките. А Борис бил мускулите – човекът, който поддържал връзка с „инвеститорите“ и всявал страх.

„Те перат пари“, заключи Симона. „Пари от нелегални дейности. Използват фирмата на Александър като фасада. Купуват и продават имоти, инвестират в мними проекти, за да легализират средствата. Заемът, за който Александър ви е говорил, е реален, но не е от инвеститори, а от хората, чиито пари перат. И те са започнали да губят търпение.“

„А апартаментът? Моят апартамент?“, попитах аз.

„Това е техният авариен план“, обясни тя. „Той е купен преди да започне голямата схема. Парите за него са сравнително чисти, от ипотека. Те са го прехвърлили на ваше име, за да го изолират. Планът е бил, ако всичко се срине, да принудят Александър да ви убеди да го продадете, за да могат да избягат с парите. Но вие си тръгнахте. Объркахте им плановете. Сега са в паника.“

„Александър каза, че ме обича. Че иска да ме защити.“ Думите излязоха от устата ми, слаби и жалки.

Симона ме погледна със съчувствие. „Може би в началото е било така. Може би все още някъде дълбоко в себе си ви обича. Но той е слаб. Елена го контролира напълно. Тя използва децата, използва миналото им, използва финансовата им обвързаност. Той е в капан, също като мен.“

„Защо рискуваш, като ми казваш всичко това?“, попитах аз.

„Защото те ме накараха да направя нещо ужасно“, каза тя, а гласът ѝ се пречупи. „Накараха ме да подправя подпис върху документ за прехвърляне на дялове. Ако това излезе наяве, ще отида в затвора. Вие сте единственият ми шанс. Ако разкриете всичко, аз мога да стана защитен свидетел. Мога да си върна живота.“

Тя бръкна в чантата си и извади флашка. „Тук има копия на всичко. Имейли, договори, банкови извлечения. Всичко, до което успях да се добера. Дайте го на вашия адвокат. Дайте го на полицията. Просто ме измъкнете от това.“

Взех флашката. Малкото парче пластмаса тежеше като олово в ръката ми. То съдържаше истината, която можеше да унищожи трима души и да спаси двама.

Когато се прибирах, умът ми работеше на пълни обороти. Вече не ставаше въпрос за разбито сърце и изгубени години. Ставаше въпрос за оцеляване. И за справедливост.

Първо се обадих на адвокат Петров и му обясних накратко какво съм научила. Той ме изслуша мълчаливо.

„Не правете нищо“, каза той накрая, а гласът му беше сериозен. „Не ходете в полицията сама. Тези хора са опасни. Донесете флашката в кантората ми утре сутрин. Ще се свържа с правилните хора от Икономическа полиция. Трябва да действаме внимателно и координирано.“

После се обадих на Виктор.

„Виктор, в голяма беда съм. Трябва ми помощ.“

Без да задава въпроси, той каза: „Къде си? Идвам веднага.“

Срещнахме се в едно малко, безлично кафене, далеч от центъра. Разказах му всичко. Той ме слушаше с напрегнато лице, а очите му зад очилата ставаха все по-сериозни.

„Значи Александър не е просто лъжец, той е престъпник“, заключи Виктор. „А ти си се оказала в центъра на всичко.“

„Те ме търсят, Виктор. Онзи тип пред офиса…“

„Няма да те намерят“, каза той твърдо. „Няма да останеш при сестра си тази вечер. Ще дойдеш у нас. Апартаментът ми е малък, но е сигурен. И няма да си сама.“

Поколебах се. Не исках да го въвличам в това.

„Не, Виктор. Не мога. Опасно е.“

„По-опасно е да си сама“, отсече той. „Ана, ти ми помогна, без дори да знаеш. Когато започнах работа в компанията, бях неуверен, притеснителен. Гледах те как работиш, как защитаваш позициите си на срещи с такава увереност и интелект. Ти ме вдъхнови да бъда по-добър. Дължа ти го. Нека сега аз да ти помогна. Моля те.“

В погледа му нямаше съжаление. Имаше сила и искрена загриженост. За пръв път от много време се почувствах защитена. Не от лъжите на Александър, а от тихата сила на един добър човек.

Кимнах.

Онази нощ, докато лежах на дивана в малкия, подреден апартамент на Виктор, заобиколена от книги и мириса на кафе, осъзнах нещо важно. Александър ми беше отнел пет години. Беше отнел вярата ми в любовта, беше ме накарал да се съмнявам в собствената си преценка. Но не беше успял да ми отнеме същността. Не беше успял да пречупи силата, която дори не знаех, че притежавам.

На сутринта щях да предам флашката. Щях да започна война. Не знаех как ще свърши тя, но знаех едно. Вече не бях сама. И нямаше да се предам. Битката за моя живот тепърва започваше.