Един човек от старата ми работа ми подари билет от лотарията.
Един човек от старата ми работа ми подари билет от лотарията.
Изтърках го.
Печалба – десет хиляди лева.
По-късно той мина и ме попита дали съм го изтъркал, а аз казах „не“.
Той си тръгна.
Сърцето ми биеше като лудо.
Реших да кажа, че не е печеливш, когато пак дойде.
Обърнах го, за да прочета как се осребрява, и видях…
Името му.
Не с химикал, не надраскано, а отпечатано с дребни букви, там където никога не съм се заглеждал. До машинния код, до серията, до дребния текст, който всички пропускат.
„Притежател: Мартин.“
Това беше името на човека, който ми го подари.
В първия миг просто зяпнах.
После пребледнях, защото нещо в тялото ми разбра преди ума: това не беше подарък. Това беше следа. Това беше кука.
И ако се закача, няма да се откача лесно.
Седнах на ръба на леглото и стисках билета така, че да не го скъсам. Сякаш ако го скъсам, всичко ще се върне както беше.
Но то вече не беше както беше.
Десет хиляди лева не са богатство за цял живот, но за човек като мен… бяха въздух. Бяха спасение. Бяха три просрочени вноски по кредита за жилището, които ме преследваха като сянка.
Бяха и нещо друго.
Изкушение.
А най-лошото изкушение е онова, което идва в момент, когато вече си решил, че няма накъде.
Телефонът ми иззвъня.
Погледнах екрана и сърцето ми пак подскочи.
Мартин.
Не вдигнах.
Нека звъни.
Нека се чуди.
Нека не знае.
В главата ми се появи една простичка, опасна мисъл: „Ще кажа, че не е печеливш. Ще го прибера. Ще го осребря. И после… после ще видим.“
Само че „после“ рядко идва спокойно.
„После“ идва с последствия.
Оставих телефона да млъкне сам. Тишината след това ме удари по-силно от звъненето.
Погледнах отново дребните букви на гърба.
„Осребряване само срещу документ за самоличност на притежателя.“
Сякаш някой ми беше затворил вратата пред лицето.
Десет хиляди лева бяха на една крачка, но тази крачка не беше моя.
В този момент разбрах нещо, което не ми хареса: лъжата няма да е една.
Лъжата ще трябва да стане цяла система.
И системата ще ме погълне.
Погледнах към портфейла си, към личната си карта, към снимката, на която се усмихвах като човек без страх.
Сега не се чувствах така.
В този миг се чу ключът на входната врата.
Нямаше как да скрия нищо достатъчно бързо.
Даниела влезе.
Жената, с която живеех.
Жената, с която бях подписал кредита за жилището.
Жената, която напоследък се прибираше по-тиха и по-късно.
Тя остави чантата си, събу обувките си и ме погледна с онзи поглед, който не пита, а проверява.
„Какво ти е?“
„Нищо.“
Тя се приближи, видя билета в ръката ми и очите ѝ леко се присвиха.
„Какъв е този билет?“
Погледнах я и усетих как думите заседнаха.
Ако ѝ кажа истината, ще започнат въпросите.
А ако започнат въпросите, може да се появят още истини, които не съм готов да изрека.
„Подарък от един човек от старата работа.“
„Изтърка ли го?“
Пауза.
Дълга пауза.
„Не.“
Излъгах втори път.
И този път лъжата беше по-лесна.
Това беше най-страшното.
Даниела кимна, сякаш не я интересуваше, и се обърна към кухнята.
„Ще си направя чай.“
Тонът ѝ беше равен.
Твърде равен.
Сякаш и тя пазеше нещо.
И тогава ме бодна мисъл: може би не само аз имах билет с печалба.
Може би и тя имаше своя билет… но от друг вид.
Седях на леглото и гледах към гърба ѝ, докато тя подреждаше чаши.
И си казах наум една ключова фраза, която щеше да ме преследва дни наред:
Не ме питай.
Не ме питай, защото ако ме питаш, ще се счупим.
## Глава втора: Човекът, който се върна
На следващия ден Мартин дойде.
Не звънна предварително, не писа.
Появи се пред входа на сградата, където работех, сякаш имаше право да стои там.
Беше със същото яке, което носеше в стария офис, и със същата усмивка, която винаги ме караше да се чудя дали се шегува или ме измерва.
„Ей.“
„Ей.“
„Изтърка ли го?“
Казах си: спокойно. Кажи „непечеливш“. Кажи „нищо няма“.
Той не ми даде време.
„Слушай…“ наведе се леко към мен и снижи гласа. „Снощи не можах да спя.“
„Защо?“
Той се усмихна странно.
„Понякога човек се сеща за разни неща, нали?“
„За какви неща?“
Мартин плъзна поглед по лицето ми, сякаш търси пукнатина.
„За билета.“
Дланите ми се изпотиха.
„Не съм го изтъркал.“
„Не лъжи.“
Това ме удари.
Изведнъж не беше разговор. Беше разпит.
„Не лъжи“, повтори той по-тихо, но по-остро. „Познавам те. Ако не си го изтъркал, щеше да си забравил за него. А ти… ти си напрегнат.“
„Имам си проблеми.“
„Всички имаме.“
Той се изправи, но остана близо.
„Ще ти кажа нещо, и ще ми отговориш честно.“
В този момент усетих как светът се свива до разстоянието между нас двамата.
„Билетът е на мое име“, каза той, сякаш това е очевидно. „Знаеш ли го?“
Не отговорих.
„Знаеш го“, кимна той сам. „Затова лъжеш.“
И после добави:
„И знаеш ли още нещо?“
„Какво?“
Той се приближи още една идея и каза:
„Не е просто билет.“
„Какво значи това?“
Мартин се огледа наоколо и прошепна:
„Билетът е от пакет. От специални билети.“
„Какви специални?“
„Тези, които не се продават на всеки.“
Стори ми се, че въздухът изчезна.
„Откъде ги взе?“
Очите му проблеснаха.
„Не ме питай.“
Ето я пак фразата, но този път от неговата уста.
„Слушай“, продължи той. „Има печалба. Нали?“
Не отговорих.
Той се усмихна като човек, който вече знае.
„Добре. И сега ще направим така: ще го осребрим. Заедно.“
„Заедно?“
„Да. Аз ще покажа документ, ти ще вземеш парите и… ще си разделим.“
„Защо аз?“
Мартин ме погледна внимателно.
„Защото ако аз го осребря, някой ще разбере. А ако ти… няма да се върже веднага.“
„Кой ще разбере?“
Той прехапа устна.
„Има хора, които не обичат да губят.“
„Мартин… откъде е билетът?“
Той се усмихна, но усмивката му беше празна.
„Казах ти. Не ме питай.“
И тогава разбрах най-лошото: той искаше да ме направи лице на нещо, което не разбирам.
Да ме направи щит.
И ако щитът се счупи… първи го удрят.
„Нямам билет“, изрекох.
Мартин се засмя тихо.
„Имаш.“
„Не.“
„Имаш.“
Миг.
„Внимавай“, каза той. „Аз ти го дадох. Но можех и да не ти го давам.“
„Какво значи това?“
Той се наведе към мен и прошепна:
„Значи, че съм ти дал шанс. Сега ти ще ми дадеш шанс.“
И си тръгна.
Остана ми само стъпките му и усещането, че съм се озовал в история, която не съм избирал.
Когато се прибрах вечерта, Даниела не беше у дома.
Часовникът показваше късно.
Звъннах.
Не вдигна.
Написах съобщение.
Не отговори.
В кухнята чайникът беше празен, чашите бяха чисти.
Но на масата имаше нещо.
Плик.
Без име.
Само моето.
С отворена уста на хартията, сякаш ме чакаше да пъхна ръка вътре.
Отворих.
Вътре имаше разпечатка.
Банково извлечение.
И една дата.
И една сума.
Сума, която не принадлежеше на нашите сметки.
Сума, която беше преведена към чужда сметка.
От Даниела.
Прочетох три пъти, докато мозъкът ми спре да се опитва да го отрече.
После чух ключа.
Тя влезе.
И когато ме видя с листа в ръка, пребледня.
Точно така.
Пребледня.
„Къде беше?“ гласът ми не беше висок, но беше чужд.
Даниела затвори вратата и не отговори веднага.
„Отговори.“
Тя преглътна.
„Трябваше да… да оправя нещо.“
„Какво?“
Тя вдигна очи към мен и прошепна:
„Не ме питай.“
Същата фраза.
Същата отрова.
И тогава разбрах: билетът не беше единствената тайна.
Той беше само началото.
## Глава трета: Кредитът, който ни държеше за гърлото
На сутринта отидох до банката.
Не казах на Даниела.
Не попитах.
Не исках да чувам „не ме питай“ отново.
В главата ми се въртеше само едно: просрочените вноски. Обажданията. Писмата. Заплахите със съдебни действия, които звучат като чужд език, докато не ти почукат на вратата.
Седнах срещу служителката и се опитах да изглеждам спокоен.
Тя гледаше екрана и мяташе поглед към мен, сякаш вече ме е виждала.
„Имате просрочие.“
„Знам.“
„Ако до края на месеца не внесете…“
„Знам.“
„Може да се стигне до съд.“
„Знам.“
Думата „съд“ ме удари по-силно, отколкото очаквах.
Защото вече усещах, че съдът няма да е само за кредита.
Имаше билет.
Имаше Мартин.
Имаше извлечение от сметка.
Имаше Даниела.
И в средата стоях аз, човекът, който се опитва да върже края на месеца и не забелязва как около него се тъкат мрежи.
Когато излязох, телефонът ми звънна.
Майка ми.
„Сине, как си?“
Гласът ѝ беше топъл, но зад него имаше тревога.
„Добре съм.“
„Не ми казвай „добре“. Ти винаги казваш „добре“, когато не си.“
Затворих очи.
„Имам работа.“
„Пак ли с кредита?“
Мълчах.
„Ще ти помогнем“, каза тя бързо. „Баща ти…“
„Не“, прекъснах я. „Не. Няма.“
„Тогава как?“
Исках да ѝ кажа: „С билет.“
Исках да ѝ кажа: „Имам шанс.“
Но шанс, който е вързан за лъжа, не е шанс.
Това е капан.
„Ще се оправя.“
„Сине…“
„Трябва да затварям.“
Затворих.
После отворих и гледах екрана, сякаш той ще ми даде решение.
Екранът не дава решения.
Той само показва колко сам можеш да си, докато говориш с всички.
Вечерта, докато Даниела се къпеше, отворих чантата ѝ.
Не бях го правил никога.
Казах си, че го правя само за да се успокоя.
Само за да намеря обяснение на банковото извлечение.
Вътре имаше тетрадка.
Не работна. Лична.
Отворих.
Първата страница беше празна.
Втората – списък.
Имена.
Суми.
Дати.
Все едно дневник на дългове.
И сред имената имаше едно, което не очаквах да видя.
Стефан.
Не го познавах.
Но името беше записано с по-тъмен натиск. Сякаш е най-важното.
Под него: „връщане до петък“.
Петък беше след два дни.
Под това: „ако не – ще говори с адвокат“.
Затворих тетрадката бавно.
Даниела излезе от банята с мокра коса и се усмихна, сякаш всичко е нормално.
„Как мина денят?“
„Добре“, казах.
Лъжата вече беше навик.
Тя седна до мен.
„Имаме ли шанс да оправим кредита?“
Погледнах я.
В очите ѝ имаше страх, който не беше за кредита.
Беше за нещо друго.
„Ще се оправим“, казах.
„Как?“
И тогава разбрах, че това е моментът.
Да кажа истината за билета.
Или да затъна още.
„Имам идея“, казах тихо.
„Каква?“
„Появи се възможност.“
Очите ѝ светнаха.
Това ме изплаши.
Защото светлината в очите на човек, който е притиснат, не винаги е надежда.
Понякога е глад.
„Кажи“, прошепна тя.
„После“, казах.
И сам се намразих, че използвах същото „после“, което ме държеше в капан.
Даниела ме прегърна, но прегръдката ѝ беше твърде стегната.
Сякаш се държи за мен, за да не падне.
А може би се държеше за мен, за да ме дръпне с нея.
През нощта не заспах.
Слушах дишането ѝ и си мислех за Мартин.
За „притежател: Мартин“.
За „само срещу документ“.
За „заедно ще го осребрим“.
И за списъка в тетрадката.
Имената.
Сумите.
Датите.
Стефан.
Адвокат.
Когато човек започне да крие, около него се появяват още хора, които крият.
И тогава истината става най-опасното нещо в стаята.
А аз вече бях донесъл опасност у дома.
## Глава четвърта: Университетът и момчето, което знаеше твърде много
Имам по-малък брат.
Никола.
Учи в университет.
Гордеех се с него, макар че напоследък го виждах рядко.
Той беше от онези хора, които вярват, че ако учиш и работиш, светът ще ти върне честно.
Аз вече знаех, че светът не работи така.
Но не исках да му го казвам.
Срещнахме се в едно тихо място, където хората не се бутат и не слушат чужди разговори.
Никола седна срещу мен и веднага разбра, че не съм дошъл просто да го видя.
„Кажи“, каза.
Това беше неговият начин.
Без украса.
Без увъртане.
„Имам проблем“, започнах.
Той кимна.
„Кредитът?“
„И кредитът.“
„И още нещо.“
Погледът му се изостри.
„Какво?“
Поколебах се.
Не можех да му кажа всичко. Не още.
„Един човек ми даде лотариен билет.“
„И?“
„И… има печалба.“
Никола не се усмихна.
Не попита „колко“.
Само каза:
„На твое име ли е?“
Това беше като удар в корема.
„Не.“
„Тогава защо ми казваш?“
„Защото…“ преглътнах. „Мисля да го осребря.“
Никола ме гледаше, сякаш вижда някой друг.
„Това е измама.“
„Не е измама, ако… ако човекът е съгласен.“
Никола се облегна назад.
„Съгласен ли е?“
„Той… той иска да го осребрим заедно.“
„Заедно защо?“
„Защото… така било по-добре.“
Никола се усмихна без радост.
„Когато някой казва „така е по-добре“, значи е по-добре за него.“
Погледнах към ръцете си.
„Никола, ние сме притиснати.“
„Знам.“
„Даниела… тя…“
Думите ми се разбягаха.
„Тя какво?“
„Не знам. Има неща.“
Никола наклони глава.
„Тогава защо търсиш решение в билет, който не е на твое име?“
„Защото другите решения са изчерпани.“
Той замълча, после каза тихо:
„Братко, ако тръгнеш по този път, няма да е само един билет. Ще е първата крачка.“
„Първата крачка към какво?“
„Към това да станеш човек, който лъже без да му мигне окото.“
Стиснах зъби.
„Аз вече лъжа.“
Никола ме погледна право.
„Кого?“
„Мартин.“
„И?“
„И Даниела.“
Никола въздъхна.
„Слушай. Аз уча право.“
„Знам.“
„Не съм адвокат, но знам едно: когато има пари и лъжи, идват дела. Идват адвокати. Идват хора, които не са като нас.“
„Като кои?“
„Като онези, които имат време, средства и връзки.“
„Мартин няма.“
Никола се усмихна горчиво.
„Сигурен ли си?“
Тогава си спомних думите на Мартин: „Има хора, които не обичат да губят.“
„Не знам“, признах.
Никола се наведе напред.
„Кажи ми истината. Откъде е билетът?“
„Не знам.“
„А на неговото име ли е?“
„Да.“
„Тогава ти си само посредник.“
„Не искам да съм.“
„Тогава не бъди.“
Мълчах.
Никола сложи ръка на масата.
„Ще ти помогна с друго.“
„С какво?“
„С кредита. Ще намерим начин да предоговорите. Има процедури. Има варианти.“
„Не стига.“
„Това е реално.“
„А билетът е…“
„Билетът е капан“, каза Никола твърдо.
И после добави нещо, което ми залепна като лепило за съзнанието:
„И ако вече си в капана, поне не прави да те държат там двама души.“
„Какво значи това?“
Никола ме погледна сериозно.
„Значи, че Даниела крие. И Мартин крие. А ти си между тях. Ако тръгнеш да лъжеш за билета, ще станеш лесен за натиск. Един ще ти каже: „кажи истината“, друг ще ти каже: „не казвай истината“. И накрая ще останеш без въздух.“
Станах.
Почувствах се като човек, който излиза от стая, в която е забравил да отвори прозорец.
„Ще помисля“, казах.
Никола кимна.
„Помисли бързо. Петък идва. И ако нещо се случи в петък… ще се случи с шум.“
Той стана, прегърнахме се и усетих колко е слаб, но колко е твърд.
Когато останах сам, извадих билета.
Гледах го.
Не като шанс.
А като обвинение.
И си казах:
Пази тайната.
Само че тайната вече не беше само моя.
## Глава пета: Бизнесменът, който никога не влиза без да остави следа
Петък дойде.
Даниела беше напрегната от сутринта.
Не закусва.
Не говори.
Само проверяваше телефона си и трепна при всеки звук.
„Чакаш ли някого?“ попитах, сякаш не знам.
„Не“, каза тя твърде бързо.
Към обяд някой почука.
Не звънна. Почука.
Кратко. Точно. Сякаш знае, че ще отворя.
Отворих.
На прага стоеше мъж, когото не познавах.
Добре облечен.
Спокоен.
Очите му бяха от онези, които не се усмихват, дори когато устата го прави.
„Ти ли си…?“ започна и спря, сякаш не иска да казва името ми на глас.
„Да.“
Той кимна.
„Аз съм Антон.“
Само едно име.
Но то звучеше като визитка.
Звучеше като човек, който не се представя, а заявява присъствие.
Даниела се появи зад мен.
Когато го видя, пребледня.
И това не беше онова пребледняване от изненада.
Това беше пребледняване на човек, който е видял края на въжето.
„Антон…“ прошепна тя.
Мъжът се усмихна леко.
„Здравей, Даниела.“
Мълчах.
Въздухът между тях беше натежал от неизречени неща.
„Може ли да вляза?“ попита Антон.
Не чака отговор.
Влезе.
Огледа жилището ни, сякаш го оценяваше.
„Хубаво е“, каза. „Вижда се, че е купувано с усилие.“
Даниела стоеше като замръзнала… не, не така. Стоеше като вкаменена.
Аз се изправих пред него.
„Какво искате?“
Антон ме погледна.
„Искам това, което ми се дължи.“
„Ние не ви дължим нищо.“
Той се усмихна.
„Ти не знаеш какво ми дължите.“
Даниела преглътна.
„Антон, аз ще…“
Той вдигна ръка.
„Не. Ти ще слушаш.“
После се обърна към мен.
„Ти имаш кредит. Нали?“
Очите ми се разшириха.
„Как…?“
„Знам.“
„Кой сте вие?“
„Човек, който инвестира.“
„В какво?“
Антон се приближи до масата, седна без да пита и сложи върху нея една папка.
„В хора.“
Отвори папката.
Вътре имаше копия.
Договори.
Подписи.
И в един от тях видях почерка на Даниела.
„Какво е това?“ попитах.
Даниела не отговори.
Антон каза вместо нея:
„Заем.“
„Ние имаме заем от банката.“
„Това е друг заем.“
„Защо?“
Антон наклони глава.
„Защото когато банката вече не дава, хората идват при мен.“
Стиснах юмруци.
„Това е незаконно.“
Антон се усмихна.
„Незаконно е, ако някой го докаже. А доказването струва.“
Погледнах Даниела.
„Ти си взела заем от него?“
Тя най-сетне проговори.
„Нямах избор.“
„Имаше избор да ми кажеш.“
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но не паднаха.
„Опитвах се да ни спася.“
„С колко?“ попитах.
Антон отвори друг лист.
„Двадесет хиляди.“
Даниела затвори очи.
В главата ми светнаха всички червени лампи наведнъж.
„За какво?“
Тя прошепна:
„За вноските. За… за да не ни вземат жилището.“
„И колко сте върнали?“
Антон отговори вместо нея:
„Малко.“
„Колко остава?“
Антон се усмихна.
„Повече.“
„Колко?“ гласът ми трепереше.
Антон се наведе напред.
„Даниела знае.“
Погледнах я.
Тя отвори уста, но не излезе звук.
„Кажи!“ изсъсках.
„Тридесет и пет“, прошепна тя. „С лихвите.“
Тридесет и пет хиляди.
Главата ми се завъртя.
„Ти… ти ме унищожи“, казах.
Даниела разтърси глава.
„Не… аз…“
Антон потупа папката.
„Затова съм тук. Петък е. Срокът изтече.“
„Какво ще стане?“ попитах.
Антон се усмихна, сякаш казва нещо приятелско.
„Ще стане съд.“
„Съд?“ изрекох и усетих как думата вече не е само страх, а реалност.
„Имам адвокат“, каза Антон. „И тя е много добра.“
„А ние?“ попитах.
Той повдигна рамене.
„Вие имате… надежди.“
Мълчах.
И тогава Антон каза нещо, което ме закова:
„Но вие имате и други възможности.“
Погледнах го.
„Какви?“
Антон се усмихна още по-тихо.
„Чух, че при вас се е появил билет.“
Сърцето ми спря за миг.
„Какъв билет?“ опитах се да звуча невинен.
Антон се облегна назад.
„Лотариен.“
Мълчание.
Плътно.
„Не знам за такъв“, излъгах.
Антон не се ядоса.
Само кимна, сякаш очаква това.
„Лъжата е нормална реакция.“
После стана.
„Ще ви дам време. До понеделник.“
„За какво?“
Антон погледна Даниела.
„Да ми върнете това, което ми се дължи.“
И после погледна мен.
„И да решите дали искате да сте честни с мен. Или да ме карате да копая.“
Той тръгна към вратата.
На прага се обърна.
„Едно да знаете. Когато копая, изваждам всичко. Не само билети. И не само заеми.“
После излезе.
Затворих вратата и се обърнах към Даниела.
Тя се свлече на стола.
„Кой е той?“ изкрещях.
„Той е…“ тя плачеше вече. „Човекът, който ми обеща да ни спаси.“
„И ти му повярва?“
„Той беше убедителен.“
„А Стефан?“
Тя вдигна глава рязко.
„Откъде знаеш?“
„Тетрадката ти.“
Очите ѝ се напълниха със страх.
„Стефан е…“
„Кажи!“
Тя прошепна:
„Стефан е адвокатът му.“
В този миг всичко се върза.
Петък.
Срок.
Адвокат.
„И сега?“
Даниела ме погледна с отчаяние.
„Има билет“, каза. „Нали?“
Замълчах.
Тя разбра.
Очите ѝ светнаха по онзи гладен начин.
„Можем да се спасим.“
„Билетът не е на мое име.“
„Не ми пука“, каза тя рязко, после се стресна от собствените си думи. „Извинявай… просто… нямаме време.“
„Антон знае“, прошепнах.
Даниела пребледня отново.
„Как?“
„Не знам.“
Но вътре в мен вече се оформяше една мисъл.
Една опасна, ясна мисъл.
Мартин.
Само Мартин можеше да е казал.
И ако Мартин е казал на Антон…
Тогава билетът не беше шанс.
Беше валута.
Беше заложник.
А ние бяхме монети в чужда игра.
## Глава шеста: Стефан и първата покана
В понеделник дойде писмо.
Не по пощата.
Под вратата.
Без марка.
Без плик.
Само лист.
„Покана за доброволно изпълнение.“
Думите звучаха сухо, но значеха едно: започва.
Даниела стоеше до мен и трепереше.
„Това е краят“, прошепна.
„Не“, казах. „Това е началото.“
Тя ме погледна.
„Какво начало?“
Не отговорих.
Защото в мен вече се оформяше план, който не исках да имам.
План, който не е геройство.
План, който е компромис.
План, който започва с билет.
Телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Вдигнах.
„Добър ден“, каза глас. Спокоен, леко мазен. „Говори Стефан.“
Даниела издаде тих звук, сякаш я боднаха.
„Кой?“ попитах, въпреки че знаех.
„Адвокат Стефан.“
„Откъде имате номера ми?“
„Клиентът ми има много начини да намира хора.“
„Антон.“
„Да.“
Мълчание.
„Обаждам се да ви предложа разумно решение“, продължи Стефан.
„Разумно за кого?“
Той се засмя леко.
„Разумно за всички.“
„Ние нямаме пари.“
„Знам.“
„Тогава?“
Стефан снижи гласа.
„Чух за билета.“
Стиснах телефона.
„Нямаме билет.“
„Не ме карайте да се усмихвам, когато не ми е смешно“, каза той любезно. „Имаме свидетел.“
Даниела ме гледаше като замръзнала.
„Кой свидетел?“ попитах.
Стефан направи пауза, като човек, който се наслаждава.
„Мартин.“
Кръвта ми се качи в главата.
„Той какво общо има?“
„Той е притежателят.“
„Той ми го подари.“
„Подаръкът е спорен термин“, каза Стефан. „Но да. Билетът е на негово име. И печалбата е… интересна.“
„Десет хиляди“, изрекох, за да звуча сякаш това е дреболия.
„Не само“, отвърна Стефан.
Сърцето ми спря.
„Какво значи „не само“?“
„Има допълнително осребряване“, каза той спокойно. „При определени условия.“
Погледнах билета, който държах в чекмеджето.
„Какви условия?“
„Условия, които ще обсъдим лично“, каза Стефан. „Днес. В шест.“
„Къде?“
„Ще получите адрес.“
„Не“, изрекох. „Няма да ходя никъде.“
Стефан въздъхна театрално.
„Тогава ще се видим по друг начин. В зала.“
„Заплашвате ли ме?“
„Аз съм адвокат“, каза той меко. „Аз не заплашвам. Аз предупреждавам.“
Затвори.
Даниела ме хвана за ръката.
„Какво ще правим?“
Погледнах я.
И си казах: ако ѝ кажа истината, ще тръгнем по най-опасния път.
А ако не ѝ кажа… вече сме по него.
„Ще отида“, казах.
„И аз.“
„Не.“
„Няма да те оставя сам.“
Погледнах я и усетих как гневът ми се смесва с нещо като жал.
Не знаех дали да я обвинявам или да я държа.
„Добре“, казах. „Ще дойдеш. Но ще слушаш.“
Тя кимна.
В шест излязохме.
Не знаех къде отиваме, но усещах, че всяка стъпка е като подпис под договор.
Телефонът ми изписука.
Съобщение.
„Ела сам. И носи билета. Ако не, делото тръгва утре.“
Нямаше подпис.
Но подписът беше ясен.
Антон.
Даниела прочете съобщението и се разплака без звук.
„Той ни държи“, прошепна.
„Да“, казах. „И знаеш ли какво е най-страшното?“
„Какво?“
„Че ние сами му подадохме въжето.“
Стиснах билета в джоба си и усетих хартията като нож.
Това беше моментът, когато разбрах: вече не става дума за десет хиляди.
Става дума за това кой ще диктува живота ни.
И дали изобщо ще остане нещо от нас, когато приключи всичко.
## Глава седма: Срещата, на която истината се продаваше
Стефан ни чакаше.
Не беше сам.
До него стоеше Мартин.
Когато го видях, в мен кипна нещо горещо и тъмно.
Мартин изглеждаше спокоен.
Твърде спокоен.
Сякаш това е просто среща за кафе.
Стефан ни поздрави с усмивка, която не стигаше до очите му.
„Седнете.“
Седнахме.
Даниела стискаше ръцете си в скута.
Мартин ме гледаше и не казваше нищо.
Стефан сложи пред нас папка.
Пак папка.
Папките бяха като тухли, с които строят клетки.
„Имаме два въпроса“, каза Стефан. „Заемът. И билетът.“
„Заемът е незаконен“, казах.
Стефан кимна.
„Всичко е незаконно, когато човек няма пари за адвокат.“
„Аз имам брат, който учи право“, казах и усетих колко жалко звучи.
Стефан се засмя тихо.
„Университетът е хубаво нещо. Но не е съдебна практика.“
Погледнах Мартин.
„Ти им каза?“
Мартин вдигна рамене.
„Аз само си искам моето.“
„Ти ми го даде.“
„Дадох ти го, защото трябваше да го скрия.“
Това ме удари.
„Да го скриеш? От кого?“
Мартин погледна Стефан, после мен.
„От Антон.“
Даниела изохка.
Стефан се усмихна.
„Виждате ли? Всички сме свързани.“
„Ти си работил за Антон?“ попитах.
Мартин се ухили.
„Не. Аз… аз му бях полезен.“
„Как?“
Мартин се наведе напред.
„Доставях му неща.“
„Какви неща?“
Той ме погледна с онзи поглед, който казва „не питай“.
„Не ме питай“, прошепна.
Стефан почука по папката.
„Да не се разсейваме. Билетът има печалба. Има и допълнително осребряване, ако се използва правилно.“
„Какво значи правилно?“ попитах.
Стефан извади лист.
„Този вид билет е част от програма. Печалбата може да се увеличи, ако се осребри в определен срок и ако се подпишат определени документи.“
„Какви документи?“ попитах.
Стефан погледна Даниела, после мен.
„Документи, които уреждат погасяването на заем.“
„Тоест…“ Даниела прошепна. „Те искат да вземат печалбата.“
Стефан се усмихна.
„Ние искаме да уредим дълга ви.“
„Като вземете билета.“
„Като използваме билета“, поправи той.
Погледнах Мартин.
„И ти си съгласен?“
Мартин се усмихна накриво.
„Аз ще си взема моята част.“
„Каква част?“
Той сви рамене.
„Колкото ми дадат.“
Стиснах зъби.
„Ти ме вкара в това.“
„Ти се вкара сам, като излъга, че не си го изтъркал“, каза Мартин спокойно.
Стефан вдигна ръка.
„Достатъчно. Ето предложението.“
Той бутна лист към нас.
„Прехвърляте правото на осребряване към доверен човек на Антон. В замяна дългът се намалява. Получавате отсрочка по кредита си, защото Антон ще ви даде пари да покриете просрочието.“
„И какво получаваме ние?“ попитах.
Стефан се усмихна.
„Въздух.“
Тази дума ме удари.
Сякаш знаеше точно какво ми липсва.
„А ако откажем?“ попитах.
Стефан се наведе напред.
„Утре започва дело. Вземат ви жилището. А после ще се занимавате с други неща.“
„Какви други?“ прошепна Даниела.
Стефан погледна Мартин и каза спокойно:
„Тайни.“
Сърцето ми се сви.
„Какви тайни?“
Стефан се усмихна още по-леко.
„Например… откъде са дошли тези билети. Кой ги е раздавал. Кой е получавал. Кой е подписвал. Кой е лъгал. Кой е криел.“
Погледнах Мартин.
Той гледаше встрани.
Даниела ме хвана за ръката под масата.
Пръстите ѝ бяха ледени.
„Не“, казах твърдо. „Няма да подпиша.“
Стефан не се ядоса.
Само кимна.
„Добре.“
После се обърна към Даниела.
„Тогава ще подпише тя.“
Даниела се стресна.
„Аз?“
„Ти си взела заема“, каза Стефан. „Ти ще решиш.“
„Не“, казах.
Стефан се усмихна.
„Ти нямаш право да решаваш вместо нея.“
Даниела започна да плаче.
„Аз… аз не искам да губим жилището.“
Мартин най-сетне проговори:
„Подпиши. Иначе ще стане лошо.“
Погледнах го.
„Лошо за кого?“
Той преглътна.
„За всички.“
Стефан бутна химикалката.
„Само подпис.“
Даниела гледаше листа като човек пред ръб.
Аз се наведох към нея.
„Не подписвай“, прошепнах.
Тя прошепна:
„А какво да правя?“
И в този миг разбрах, че истинската битка не е с Антон, не е със Стефан, не е с Мартин.
Истинската битка е вътре.
Между страха и достойнството.
Между спасението днес и живота утре.
Даниела протегна ръка към химикалката.
И тогава телефонът ми иззвъня.
Никола.
Погледнах екрана.
Стефан също го видя.
Усмивката му се стегна.
„Вдигни“, каза той. „Нека и студентът да чуе.“
Вдигнах.
„Братко“, каза Никола бързо. „Не подписвай нищо. Намерих нещо. Билетите… те са свързани с фирма. С голяма фирма. Има разследване. Ако се намесиш, ще те използват.“
Сърцето ми заби като чук.
„Какво разследване?“
„Има жалба. Някой е подал сигнал. Името Антон е в документите.“
Погледнах Стефан.
Той ме гледаше внимателно.
„Никола… откъде знаеш?“
„Имам преподавател, който… няма значение. Важно е: има начин да ги притиснем. Но не с подпис. С доказателства.“
„Какви доказателства?“
„Билетът. И признание. И банковите преводи. Всичко.“
Погледнах Даниела, която трепереше.
Стефан протегна ръка и затвори телефона ми с едно движение.
„Достатъчно.“
„Нямате право“, казах.
Стефан се усмихна.
„Вие още не разбирате какво е право.“
Той погледна Даниела.
„Подпис.“
Даниела хвана химикалката.
Ръката ѝ трепереше.
И тогава, без да мисля, аз взех билета от джоба си и го сложих на масата.
„Ето“, казах. „Вземете го. Но тя няма да подпише.“
Стефан се усмихна.
„Ти си щедър.“
Мартин протегна ръка към билета, но Стефан я спря.
„Не“, каза той. „Това е вече друго.“
Той прибра билета в папката.
„Сега имаме още един разговор“, каза тихо. „С Антон.“
И тогава разбрах, че току-що съм направил най-опасния ход.
Подадох им най-ценното, което имах.
В замяна на нищо, освен време.
А времето, когато си в чужда игра, не е подарък.
То е само отлагане.
Стефан се наведе към мен и прошепна:
„Пази се от хората, които мислят, че са ти приятели.“
Погледна Мартин.
После погледна Даниела.
И добави:
„И от хората, които спят до теб.“
Даниела пребледня.
Аз също.
Защото вече знаех: следващата тайна няма да е за пари.
Ще е за предателство.
И ще боли повече от всичко досега.