Едва бях купил селската си къща, когато телефонът звънна. Беше синът ми. Гласът му звучеше бодро и категорично: — Тате, подготвяй се. След един час идвам с около двайсет роднини на жена ми. Купи храна, оправи стаите — оставаме за две седмици!

Едва бях купил селската си къща, когато телефонът звънна. Беше синът ми. Гласът му звучеше бодро и категорично:

— Тате, подготвяй се. След един час идвам с около двайсет роднини на жена ми. Купи храна, оправи стаите — оставаме за две седмици!

Изслушах го докрай. Не възразих. Не повиших тон. Просто затворих и започнах да мисля как да им дам един урок, който ще помнят дълго.

Стоях пред огледалото в малката баня на новата си селска къщичка и бършех сълзите от лицето си — не от болка, а от чисто щастие. Почти на седемдесет години, след четиридесет и пет години брак и пет години самота след смъртта на съпругата ми, за първи път бях направил нещо истински свое. Този скромен дом с дворче, където можех да сложа оранжерия, да оформя цветна леха и да посадя няколко ябълкови дръвчета, с прозорци към полето и брезовата горичка, беше вече мой. Само мой.

Бях вложил всичките си спестявания, събирани стотинка по стотинка, лишавайки се с години дори от най-дребните радости. Но си струваше. За първи път в живота си имах място, което никой не можеше да ми отнеме. Кът, в който можех спокойно да плевя градината, да чета книги и просто да бъда. Без бързане. Без напрежение.

Сутринта си сварих каша в малката кухня, отворих прозореца, слушах песента на птиците и полях разсада, който бях купил от селото. После обикалях из къщата и си представях къде ще сложа старото си кресло с облегалка за отмятане. Всичко беше на мястото си. Всичко беше мое.

Телефонът звънна точно когато подреждах ризите в гардероба в спалнята. На екрана пишеше „Руслан“. Синът ми. Усмихнах се с надеждата, че може би се обажда да ме поздрави за новия дом, макар да знаех — той беше против тази покупка още от самото начало.

— Здравей, сине — отвърнах с онази бащинска топлота, която не изчезва, колкото и разочарования да си преживял.

— Тате, приготвяй се. След час сме при теб. Около двайсет души — цялата рода на Марина — изстреля той без поздрав и без пауза. — Трябва да има място за всички, храна, всичко да е готово. Оставаме само за две седмици.

Светът сякаш се залюля. Сърцето ми заби толкова силно, че за миг си помислих, че няма да издържи. Изслушах го. Не казах нищо. И започнах да кроя план.

Скоро отвън се чуха коли. Погледнах през прозореца и онемях. Три автомобила. Багажниците се отварят. Хора слизат, смеят се, вадят чанти, хладилни чанти. Децата крещят и тичат навсякъде, възрастните се държат така, сякаш са на гости в нечия служебна вила. И точно когато всички се бяха настанили с увереността, че домът ми им принадлежи по право, ги очакваше ИЗНЕНАДА, която нямаше да забравят никога…

Колите спряха една след друга, прахът още не беше улегнал, когато дворът ми вече беше пълен с хора. Никой не попита. Никой не се поинтересува дали съм готов. Смехове, гласове, нареждания. Една от жените още от портата попита къде е банята, друга започна да раздава указания кой в коя стая ще спи. Децата тичаха през лехите, стъпквайки разсада, който сутринта бях полял с такава грижа.

Руслан слезе последен. Огледа се доволно, сякаш беше довел хората си в собственото си владение.

— Е, тате, хубаво място си взел — каза и ми потупа рамото. — Ще ни е широко тук.

Усмихнах се. Спокойно. Твърде спокойно.

— Влизайте — казах тихо. — Всичко е подготвено.

Те влязоха. Всички. С чанти, с деца, с очакването, че ще бъдат обслужени. В хола ги чакаше дългата маса, подредена с чаши. Само чаши. Без храна. Без чинии.

— А вечерята? — обади се някой.

— След малко — отвърнах аз и затворих входната врата.

Извадих от шкафа една папка и я сложих в средата на масата.

— Преди това, моля за внимание.

Шумът утихна. Руслан ме погледна учудено.

— Какво става?

— Това — казах спокойно — е договор.

Започнах да чета на глас. Простичко. Ясно. В него пишеше, че тази къща е частна собственост. Че не е място за масови гости. Че престоят тук се заплаща — на човек, на ден. Че храната не е включена. Че почистването е задължение на пребиваващите. И че при нарушение на правилата собственикът има право да прекрати престоя незабавно.

Настъпи тишина.

— Ти… шегуваш ли се? — изсумтя Руслан.

— Не — отвърнах. — Това е моят дом.

Една от жените се изсмя нервно.

— Това е безумие. Ние сме семейство!

— Семейство — кимнах. — Но това не означава, че съм хотел.

Руслан пребледня.

— Ти винаги си бил такъв — изсъска той. — Егоист.

Тогава извадих втория документ.

— А това — казах — е завещанието.

Очите му се разшириха.

— Какво завещание?

— Моето.

Гласът ми беше спокоен, но вътре всичко трепереше.

— Къщата. Земята. Всичко. Оставям го на себе си. До края на живота си. А след това — на дом за възрастни хора. Не на теб. Не на внуците. Не на никого оттук.

В стаята стана ледено.

— Какво?! — извика Руслан. — Ти си полудял!

— Не — поклатих глава. — Просто се събудих.

Той направи крачка към мен.

— След всичко, което съм направил за теб?!

Тогава го погледнах право в очите.

— А какво направи, сине? Освен че реши, че животът ми е твой ресурс?

Мълчание. Тежко. Задушаващо.

— Имате един час — продължих. — Или подписвате договора и спазвате правилата. Или си тръгвате.

Никой не подписа.

Един по един започнаха да излизат. Мълчаливо. Със свити устни. Без сбогом. Последен остана Руслан.

— Ще съжаляваш — каза той тихо.

— Вече не — отвърнах.

Когато последната кола изчезна зад завоя, седнах на старото си кресло, което вече бях поставил до прозореца. Навън слънцето залязваше над брезовата гора. Тишината се върна. Истинска. Пълна.

Телефонът ми изписука.

Съобщение от Руслан.

„Прости ми. Не разбрах навреме.“

Затворих очи.

Не отговорих.

Защото понякога най-драматичният край не е скандалът,
а моментът, в който най-сетне избираш себе си.

Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от истински житейски ситуации, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и събитията са променени с цел литературна интерпретация и защита на лични данни. Всякакви прилики с реални лица или случки са случайни и непреднамерени.