Всичко започна с едно петънце. Едно съвсем обикновено, лепкаво петънце от кафе върху бюрото на Мартин. Не онова масивно, дъбово чудовище в офиса му в центъра, където той управляваше процъфтяващия си строителен бизнес, а малкото, стилно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин винаги забравяше подложката за чаша.

Всичко се раздвижи заради едно малко петно. Обикновено лепкаво петно от кафе върху бюрото на Мартин – не онова тежко дъбово, което стоеше в офиса му в центъра на града, където ръководеше успешния си строителен бизнес, а малкото елегантно бюро от орех в домашния им кабинет. Лилия въздъхна. Мартин все забравяше да използва подложка за чашата.

Тя взе влажна кърпа от кухнята – голяма, залята от светлина стая, която самата бе проектирала – и започна да почиства. Женени бяха от осем години: години на удобство, споделен смях и сигурност, подсилена от кариерния успех на Мартин. Той беше енергичен, харизматичен, винаги в центъра на вниманието. Тя беше по-тиха, по-спокойна. Преди да се появи Алекс, беше обещаващ архитект. Когато той се роди, без особени угризения остави чертожната дъска, за да посвети времето си на детето. Мартин настояваше за това. „Ти заслужаваш почивка, любов. Аз ще се погрижа за всичко.“

И той го правеше. Живееха в къща, каквато повечето хора виждат само по списанията. В гаража имаше две лъскави коли. Синът им учеше в най-престижното частно училище. Лилия никога не мислеше за пари. Домът беше техен, макар и с голяма ипотека, но Мартин се шегуваше с това. „Дългът е просто инструмент за богатите, Лили.“

Докато бършеше петното, кърпата закачи мишката на лаптопа му. Екранът светна, излизайки от режим на заспиване. Мартин рядко заключваше домашния си компютър. „Нямам тайни от теб,“ казваше той с онази усмивка, която обезоръжава.

Тя тръгна да изключи монитора, но забеляза нещо – отворен прозорец на браузър, сведен до тънка лента долу. Логото не ѝ беше познато: стилизирано сърце, преплетено със знака за безкрайност. От любопитство кликна.

Светът ѝ се разклати.

Не беше новинарски сайт, нито бизнес портал. Беше лъскава, специализирана платформа за запознанства. „Срещни съдбата си“, пишеше на банера. „Само за успешни и сериозни хора.“

Сърцето ѝ започна да удря толкова силно, че надви тиктакането на часовника. Това сигурно беше грешка. Може би правеше проучване за работа? А може би някой приятел го е помолил за услуга?

В ъгъла обаче светеше икона на профил, със снимка.

Тя кликна.

Това беше той – Мартин. Снимката беше от миналото лято, от ваканцията им на яхта. С ленена риза, косата му разрошена от вятъра, очите му се смееха към слънцето – снимка, която тя самата беше направила.

Под снимката стоеше име: „М. Вълк.“ И описание.

„Вдовец. Успешен предприемач, търсещ да открие отново любовта след трагична загуба. Ценя честността, амбицията и искрата в очите. Животът е твърде кратък, за да бъдем сами.“

Студената тежест се настани в стомаха на Лилия.

Вдовец.

Трагична загуба.

Прочете написаното отново и отново, но значението не се променяше. За този сайт, за всички жени, които вероятно разглеждаха този профил, Лилия беше мъртва.

Тя се отпусна на стола му, усещайки мириса на скъпия му парфюм. Първото ѝ желание беше да повърне. После искаше да вземе тежкия кристален предмет за хартия и да разбие екрана. След това ѝ мина през ума да събуди Алекс и да избяга.

Но накъде? Всичко беше на Мартин – къщата, парите, колите. Дори животът ѝ, както го познаваше, беше създаден от него.

Тя затвори лаптопа със сухо, тихо щракване. Не, нямаше да вика, нямаше да се разкрещи. Не сега. Той вече я беше „погребал“. А мъртвите не викат. Мъртвите… планират.

Пръстите ѝ трепереха, но умът ѝ – този архитектски, аналитичен мозък, свикнал да решава сложни задачи – започна да работи. Върна се в кухнята, наля си вода и се опита да се успокои. Той я беше подценил. Беше я сметнал за толкова маловажна, че можеше просто да я „заличи“ онлайн.

Тя извади своя лаптоп. Отвори браузъра и започна да създава профил в същия сайт.

Трябваше ѝ име. Нещо, което да привлече вниманието му. Той търсеше „искра“. Добре. Щеше да я получи.

Избра снимка – не своя, а образ на жена, която беше всичко, което Лилия не бе: дръзка, леко провокативна, с тъмни очи и коса. Снимка от анонимен фотосток.

Кръсти се „Искра“.

В описанието написа: „Независима. Не търся усложнения, а истинска връзка. Впечатли ме.“

За регистрацията и верификацията ѝ трябваше около час. После го намери. „М. Вълк.“ Пръстът ѝ се спря над „Изпрати съобщение“.

Натисна.

„Здравей, Вълчо. Изглеждаш така, сякаш имаш история за разказване.“

Почти веднага дойде отговор – сякаш беше чакал.

„Здравей, Искра. Историята ми е тъжна. Жена ми почина преди година. Беше… всичко за мен. Сега се опитвам да продължа напред.“

Лилия усети вълна на отвратителност. Той беше в офиса си, на десет километра разстояние, и пишеше на „Искра“, докато жена му, която уж е „всичко за него“, бършеше петна от кафето му.

Тя продължи да флиртува. Чувството беше неприятно, но и донякъде опияняващо – тя дърпаше конците. Той се разкриваше откровено, говореше за бизнеса, за „самотата на върха“, за нуждата някой да го „разбира“.

„Жена ми,“ написа той в един момент, „тя беше прекрасна, но не разбираше напрежението. Не разбираше амбицията. Беше… проста душа.“

„Мъртва“ и „проста душа“. Лилия затвори лаптопа. Гаденето беше заменено от леден гняв. Това не беше просто изневяра. Това беше заличаване на личността ѝ.

Не го потърси онази вечер, нито на следващата. Изигра ролята на идеалната съпруга – засмяна, внимателна, грижовна. А през деня, когато Алекс беше на училище, тя беше „Искра“, изваждайки всяка негова лъжа и фантазия.

И паралелно започна да планира – спокойно, методично. Свърза се с адвокатска кантора, специализирана в бракоразводни дела с големи суми. Насрочи консултация за другата седмица. Тайно прегледа финансовите им документи, правеше копия, документираше активи.

Дните минаваха в напрежение, сякаш живееше два живота. В единия беше грижовната съпруга в луксозен дом. В другия – „Искра“, събираща улики, и бъдещата разведена жена, която подготвя стратегия.

Седмица след откритието, след един разгорещен чат с „М. Вълк“, в който той я канеше на среща, входната врата се отвори по-рано от обичайното.

Мартин се прибра. Лицето му нямаше обичайната изразителност – беше сиво, напрегнато. Не поздрави Алекс, който играеше наблизо, а насочи вниманието си директно към Лилия. Тя усети как кръвта ѝ се смразява.

Дали беше разбрал за „Искра“? Или за адвоката?

Той свали сакото си и го метна на стола, без да откъсва поглед от нея. Поглед, който не ѝ беше познат – студен и изчислителен.

Лилия застина.

Той пристъпи към нея. Сърцето ѝ спря за момент.

„Лилия,“ каза той с равен, заплашителен тон. „Ти ще…“

Глава 2

Дъхът ѝ заседна. Времето се разтегли. Алекс вдигна глава, усетил напрежението.

„Мамо?“

Мартин не обърна внимание. Погледът му остана втренчен, а гласът му стана по-тих, сякаш ще признае нещо ужасно. „Ти ще… трябва да седнеш.“

Не крещеше, не обвиняваше. Изглеждаше съкрушен.

Лилия се отпусна на дивана, краката ѝ омекнали. Всички сценарии – за „Искра“, за адвоката – се разпиляха. Това явно беше нещо различно.

„Какво има, Мартин? Плашиш ме.“

Той прокара ръце през косата си – жест, който правеше само в краен случай. „Бизнесът,“ прошепна той. „Всичко. Всичко се срина.“

Тя премигна. „Какво? Но… проектът за новия комплекс – нали беше…“

„Проектът е мъртъв,“ прекъсна я рязко. „Главният инвеститор се отказа. Днес. Без никакво предупреждение. Имаме неустойки, които…“ Поклати глава, сякаш не успяваше да изрече сумата. „Свършено е, Лили. Напълно.“

Лилия се опита да осмисли новината. За Мартин строителният бизнес не беше просто работа, а цялата му същност.

„Но… винаги си бил внимателен. Нали имаме спестявания?“

Мартин се изсмя горчиво. „Спестявания? Всичко беше инвестирано обратно. Всичко. Вложих всеки лев в този проект. Кредитите… са огромни. Взех втори заем срещу къщата.“

Този път тя се разтрепери. „Втори заем? Без да ми кажеш?“

„Исках да те предпазя!“ извика, после отново смекчи тона си заради Алекс. „Мислех, че ще се справя. Мислех, че ще е нашият голям пробив. Стоян… партньорът ми… той ме убеди, че е сигурно.“

Стоян. Лилия никога не го беше харесвала – прекалено лъчезарен, прекалено пресметлив.

„Мартин,“ каза тя, опитвайки се да запази самообладание, „колко е зле?“

Той я погледна изгаснал. „Зле е. Можем да изгубим къщата. Можем да изгубим всичко.“

В този миг Лилия видя пред себе си не „М. Вълк“, а изплашен човек, чиито свят се разпада. И почувства нещо неочаквано – съжаление.

В следващите часове той ѝ разказа всичко – за рисковите вложения, трупащите се дългове, отчаяните ходове. Беше жонглирал с кредити, прехвърлял плащания, залагал всичко на една сделка.

А тя през това време беше планирала развод. Беше наела адвокат, за да вземе половината… от какво? От дългове?

Когато Алекс заспа, двамата останаха в тъмната всекидневна.

„Ще се справим,“ прошепна тя. Но дори на нея думите прозвучаха кухо.

„Как?“ попита Мартин. „Аз съм разорен. Ние сме разорени.“

„Ще си намеря работа. Ще се върна към архитектурата. Мога…“

Той я погледна с остатък от старото си високомерие. „И какво? Ще проектираш кухни? Това няма да плати ипотеката, Лили. Не разбираш мащаба.“

„Проста душа.“ Думите му от чата се забиха в съзнанието ѝ.

Тя стана. „Уморена съм, Мартин. Отивам да си лягам.“

В банята заключи вратата и дълго се гледа в огледалото. Бледа, с разширени очи.

Планът за развод… още ли имаше смисъл? Ако го напусне сега, ще изглежда като човек, който бяга от потъващ кораб. Но да остане? Да бъде с мъж, който я е „погребал“ и нарекъл „проста душа