Бях сама в такси в 3 сутринта.

Краката ми ме понесоха нагоре, тичах по стълбите със сърце, което биеше силно в ушите ми. Остърят звук от обувките му по бетона следваше всяка моя крачка, сякаш постепенно се приближаваше до мен. На петия етаж се спънах, но страхът ме тласкаше напред. На седмия етаж тежкото му дишане се усещаше опасно близо, като че ли беше само една крачка зад мен. С всяка частица смелост се обърнах, готова да извикам – но видях, че той стои там, протягайки нещо с две ръце към мен.

В разтворените му длани беше портфейлът ми. „Оставихте го в таксито, когато слезнахте,“ каза с твърд глас, въпреки тежкото си дишане, подавайки ми го внимателно. За миг не можах да намеря думи – обзе ме облекчение, смесено със ситна срамежливост. В портфейла бяха личната ми карта, кредитните ми карти и дори резервен ключ за апартамента ми. Ако го бях загубила, животът ми щеше да се преобърне, а този човек, когото толкова бях уплашила, просто се опитваше да ми го върне. Лицето ми почервеня, когато благодарих треперливо, съчетавайки думите си с искрено извинение.

Шофьорът се усмихна леко, кимна и се насочи към стълбите, оставяйки ме безмълвна на място. Държах портфейла си здраво, пулсът ми още биеше силно, и бях изумена колко бързо страхът бе изкривил възприятието ми за момента. Тази нощ ми донесе дълбоко осъзнаване – не всяка загадъчна среща крие заплаха, а понякога хората, от които най-неочаквано се боим, тихо ни пазят.