„Търся стройна жена до 55 години. Желателно е да има собствен апартамент. Добра, домакиня и готова да се грижи за мен.“

ШЕЙСЕТ И ПЕТ И ВСЕ ОЩЕ ТЪРСИ „ПРИНЦЕСА“ — само без принцова заплата, без принцов апартамент и с условие тя да има и двете…

Запознанствата след петдесет са специфично приключение. Не казвам това с горчивина — казвам го с онова приятелско предупреждение на жена, видяла достатъчно профили, за да знае, че реалността и самоописанието рядко съвпадат.

Влизах в платформата без особени планове — вечер, след работа, с чай и с Белла на коленете. Понякога намирах добри разговори. Веднъж дори намерих нещо повече — нищо не излезе, но беше приятно. Повечето пъти затварях лаптопа след двайсет минути, убеждавайки се, че самотата има и положителни страни.

Профилът на Тодор Кандиларов ме спря, защото беше толкова откровено абсурден, че за секунда помислих дали не е шега.

Не беше шега.

Снимката му беше на около пет-шест години — личеше по качеството, по осветлението, по онзи начин на снимки, правени в по-ранна епоха. На снимката изглеждаше представително. Едър, сив, с нещо на устните, което можеше да мине за усмивка.

Под снимката: „Търся стройна жена до 55 години. Желателно е да има собствен апартамент. Добра, домакиня и готова да се грижи за мен.“

Превъртях надолу. Чаках раздела „Какво предлагам.“ Не намерих такъв раздел. Само изисквания, наредени като обява за работа:

Стройна

Без вредни навици

С апартамент

Желателно е с кола

Да готви и поддържа дома

Без финансови проблеми

Грижовна

Последното ме разсмя особено. „Грижовна.“ Сякаш търси сестра милосърдна, не жена.

Белла ме погледна от коленете ми с изражение на котка, разбираща хората по-добре от тях самите.

— Знам — казах й. — Но ми е интересно.

Написах му.

Разговорът в платформата беше кратък и показателен. Тодор пишеше сухо, с кратки изречения, без въпроси от любопитство — само от инвентаризация. Имот? Кола? Работя ли? Колко стаи?

На въпроса за стаите отговорих с въпрос:

— Това има ли значение?

— В живота всичко има значение — написа той.

После добави:

— Вие сте стройна?

Затворих лаптопа. Белла одобрително мяукна.

После го отворих пак.

— Добре — написах. — Ще се срещнем ли за кафе?

Не знам защо. Може би онзи дявол на рамото. Може би просто исках да видя какво прави истински среща с такъв тип. Може би — честно казано — исках материал за историята, която подозирах, че ще разкажа на приятелките си.

Той отговори: — Кога ви е удобно?

Без „с удоволствие“, без „ще се радвам.“ Само логистика.

Срещнахме се в събота сутринта в малко кафене близо до Главната в Пловдив. Дойдох десет минути по-рано — избрах маса до прозореца, поръчах капучино, наредих се.

Тодор влезе точно в уреченото. Разпознах го веднага — по едрото, по сивото, по походката. На снимката беше изглеждал по-енергичен — на живо беше малко по-тежък, малко по-уморен, с онзи вид мъже, свикнали животът да тече без особени усилия от тяхна страна.

Седна. Не поздрави сервитьорката. Не поръча веднага. Погледна ме — от горе до долу, онова оценяващо гледане, при което се чувстваш изложена за преглед.

— По-стройна сте, отколкото очаквах — каза.

Комплимент, предполагам. Само дето звучеше като „одобрени от комисията.“

— Благодаря — казах неутрално.

Сервитьорката дойде. Той поръча кафе — черно, без захар, без „моля“, без поглед към момичето. После ме погледна.

— Апартаментът в кой квартал е?

Не „как ви мине?“, не „хубаво ли намерихте кафенето.“ Право на имота.

— Карловско — казах.

— Добър квартал — одобри той с кимване, сякаш е нотариус, оглеждащ документи.

— Радвам се, че одобрявате — казах.

Той не усети иронията.

— А колата?

— Хонда.

— Стара ли е?

— На четири години.

— Добре — каза той, отпи от кафето и кимна още веднъж. — Добре.

Гледах го. Мислех за думата „добре“ — казана с интонацията на човек, прибиращ оферта в папката с „приемливи.“

— Тодор — казах, — мога ли да ви попитам нещо?

— Питайте.

— Вие живеете под наем?

Пауза. Първата пауза от началото на срещата.

— За момента — каза той. — Продадох апартамента след развода. Парите ги инвестирах. — Уточни: — Добра инвестиция.

— Значи в момента нямате собствено жилище.

— Временно.

— А кола?

Друга пауза.

— Дадох я на сина ми. Той има нужда.

Погледнах го. После погледнах чашата си. После пак него.

— Тодор — казах спокойно, — в профила си изисквате от жената апартамент, кола, стройна фигура, готварски умения и финансова независимост. — Пауза. — Вие самият нямате нито жилище, нито кола. Пенсионирани сте. Какво предлагате в замяна?

Той ме погледна. Изражението му беше онова на хора, получили въпрос, за когото не са се готвили, защото не са допускали, че ще бъде зададен.

— Себе си — каза накрая. С достойнство. Съвсем искрено.

Не се смях. Исках да се смея — рефлекторно, от абсурда — но не го направих. Защото в начина, по който го каза, имаше нещо по-тъжно от смешното. Мъж на шейсет и пет, убеден, че присъствието му е достатъчна размяна. Убеден, вероятно от години, от дома, от навика, от онзи свят, в който жените поемат тежестта и мъжете приемат грижата като естествена.

— Тодор — казах, — „себе си“ е добра отправна точка. Но не е достатъчно, когато изискванията ви включват чуждо жилище и чужда кола.

Той сви рамене.

— Жената трябва да е наредена — каза. — Така е правилно.

— За кого?

Той ме погледна объркано. Въпросът явно нямаше очевиден отговор в картата на света, по която навигираше.

— Ами… за семейството.

— Добре — казах. — А мъжът какво прави за семейството?

— Носи спокойствие. Опит. Стабилност.

— Без жилище и без кола.

— Това е временно!

Допих капучиното. Наредих чантата. Извадих портфейла.

— Ние ще разделим ли сметката — попитах.

Тодор ме погледна — за секунда, с изражението на мъж, при когото нещо не се е наредило по очакван начин.

— Аз… не съм взел…

— Няма проблем — казах. Платих двете кафета. Станах.

— Румяна — каза той.

Обърнах се.

— Не ви ли харесах?

Гледах го. В лицето му имаше нещо, което не беше самодоволство — за секунда нещо по-уязвимо, по-честно. Мъж, свикнал с определен ред, открил, че редът вече не се приема безусловно.

— Харесахте ми — казах. — Но не в онзи смисъл.

— В кой смисъл?

— Като пример. — Пауза. — Грижете се за себе си, Тодор.

Излязох.

Навън беше топла октомврийска сутрин — онзи вид съботна сутрин, при която Пловдив мирише на кестени и на кафе от отворените врати на кафенетата. Хората се движеха бавно, без бързане.

Вървях и мислех за Тодор — не с гняв, не с презрение. С онова леко тъжно усещане, идващо от мъже, формирани от свят, вече несъществуващ, и неразбрали кога е спрял да съществува.

Светът, в който жената поема апартамента, колата, кухнята, грижата и емоционалния труд, а мъжът предлага „себе си“ и смята сделката за честна — онзи свят е затварял врата след врата от десетилетия. Просто не всички са чули тръшването.

Белла ме посрещна у вас с изражение на „накъде изчезна.“

Направих чай. Седнах. Отворих лаптопа.

Профилът на Тодор Кандиларов беше все още там. Изисквания, наредени в списък. Снимката с полуусмивката.

Блокирах го. Не от злоба — просто нямаше повече какво да научавам от онзи разговор.

После отворих нов прозорец и написах на приятелката ми Венета: „Имам история за теб. Ела на кафе.“

Венета отговори след две минути: „Вече идвам.“

Белла скочи на коленете ми и запреде.

Понякога животът след петдесет е точно толкова — чай, котка, приятелка, и историята, която ще разкажете, смеейки се, и която след смеха ще остави нещо по-трайно: ясното, спокойно знание кого искате и кого не.