Събудих се посред нощ — мъжът ми го нямаше в леглото. Часовникът показваше 3:12 ч. Проверих кухнята — празна. После входната врата се отвори и той влезе.

„Къде беше?“ — попитах.
„Изхвърлях боклука.“
„В 3 през нощта?“ — бях смаяна.
„Да“, каза той. Беше очевидно, че лъже. Погледнах под мивката. Боклукът го нямаше. Нямах доказателства.

На следващата нощ се престорих, че спя, опитвайки се да го хвана, но задрямах. Дойде сутринта — боклукът отново го нямаше.

Затова на по-следващата нощ си сложих аларма за 3:00. Събудих се — неговата страна на леглото беше студена. Излязох навън и замръзнах, когато го видях…

Стоеше до контейнерите в края на улицата, леко приведен, с гръб към мен. Уличната лампа над него примигваше, хвърляйки накъсана светлина, която го караше да изглежда… не съвсем реален. В едната си ръка държеше черен чувал за боклук. Другата беше вдигната, сякаш докосваше нещо, което аз не можех да видя.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Направих крачка напред и дъските на верандата изскърцаха. Той замръзна.

— Мария? — гласът му беше странен. Не уплашен. По-скоро… раздразнен.

— Какво правиш? — прошепнах, въпреки че гласът ми искаше да изкрещи.

Той бавно се обърна. Лицето му беше бледо, а очите — прекалено будни за три часа сутринта.

— Казах ти — отвърна. — Изхвърлям боклука.

Погледнах чувала. Беше плътно завързан. Прекалено тежък, за да е пълен само с кухненски отпадъци.

— Всяка нощ? — попитах. — В един и същи час?

Той не отговори веднага. Вместо това направи крачка към мен. Инстинктивно отстъпих назад.

— Трябва — каза тихо. — Ако не го направя, става по-лошо.

— Какво става по-лошо?

Очите му се стрелнаха към тъмнината зад контейнерите.

— Моля те — каза той. — Просто се прибери.

Тази нощ не спахме. Той лежеше до мен, втренчен в тавана, а аз се преструвах, че спя, броейки всяко негово дишане. Чувалът изчезна. Както винаги.

На сутринта реших да проверя контейнерите.

Излязох с кучето, преструвайки се на нормална съседка. Отворих капака на първия контейнер. Миризмата беше обичайна — развалена храна, мокър картон, пластмаса. Нищо необичайно.

Във втория — същото.

В третия обаче… нямаше почти нищо. Само един черен чувал. Същият тип, какъвто използвахме вкъщи.

Беше разкъсан.

Вътре нямаше боклук.

Имаше дрехи.

Мъжки. Негови? Не. Размерът беше по-малък. Якето беше окървавено. До него — чифт обувки, които не бях виждала преди.

Паднах на колене.

Не помня как се прибрах. Не помня как мина денят. Спомням си само, че вечерта, когато той се върна от работа, аз вече знаех — каквото и да се случваше нощем, не беше безобидно.

— Намерих чувала — казах.

Той спря. Ръката му още беше на дръжката на вратата.

— Не трябваше — отвърна.

— Кой беше? — гласът ми трепереше. — На кого са дрехите?

Той се обърна бавно. В очите му имаше нещо, което никога не бях виждала — умора, примесена със страх.

— Не са важни дрехите — каза. — Важното е, че вече ги няма.

— КАКВО ПРАВИШ ВСЯКА НОЩ?! — извиках.

Той се свлече на стола.

— Пазя ни — прошепна.

Тази нощ не излезе. Вместо това седеше в хола, всички лампи включени, стискайки ножа от кухнята.

В 3:12 лампите примигнаха.

От кухнята се чу звук. Като плъзгане.

Той скочи.

— Не излизай — извика.

Но аз вече бях на вратата.

Под мивката нямаше чувал.

На пода имаше мокри следи. От кал. Водеха към задната врата.

Когато я отворих, студеният въздух ме удари в лицето.

Някой стоеше в двора.

Не — не някой.

Нещо.

Беше с човешки ръст, но движенията му бяха грешни. Прекалено плавни. Прекалено тихи. Очите му светеха слабо, като отражение в тъмна вода.

— Тя не трябва да го вижда — каза то с глас, който звучеше като едновременно няколко гласа.

Мъжът ми застана пред мен.

— Вземи го — каза. — Вземи боклука. Но не нея.

Съществото наклони глава.

— Тя вече знае.

Изкрещях.

Събудих се в болница.

Казаха ми, че съм припаднала. Че съм имала нервен срив. Че мъжът ми ме е намерил на пода в кухнята.

Той беше до леглото ми. Изглеждаше… нормален. Спокоен.

— Всичко свърши — каза. — Вече няма да се будиш нощем.

— Какво направи? — прошепнах.

Той се усмихна тъжно.

— Изхвърлих последния боклук.

След седмица се прибрахме вкъщи.

Контейнерите бяха сменени. Дворът — почистен. Нямаше следи.

Но всяка нощ, точно в 3:12, усещах как леглото леко се разклаща. Не когато той ставаше.

А когато нещо лягаше до нас.

И дишаше.

ЕПИЛОГ

Никога повече не го попитах къде ходи нощем.

Защото вече знам.

А понякога… намирам кал под мивката.