Работех в хотел. Не беше бляскава работа, но плащаше сметките. Или поне по-голямата част от тях. Всеки ден беше почти еднакъв – посрещане на гости с фалшива усмивка

Работех в хотел. Не беше бляскава работа, но плащаше сметките. Или поне по-голямата част от тях. Всеки ден беше почти еднакъв – посрещане на гости с фалшива усмивка, носене на багажи с престорена бодрост, отговаряне на едни и същи въпроси с търпение, което отдавна бях изгубил. Животът ми беше низ от повтарящи се действия, затворен цикъл от ранни ставания и късни прибирания в малкия апартамент, който изплащах с кредит, тежащ на врата ми като воденичен камък.

Имаше един човек, който наруши тази монотонност. Казваше се Александър. Беше отседнал при нас цял месец. Не говореше много, движеше се безшумно като сянка из коридорите и винаги плащаше в брой. Имаше нещо в погледа му – смесица от умора и стоманена решителност, сякаш водеше невидима битка. Наблюдаваше всичко и всеки, но по начин, който не те караше да се чувстваш неудобно, а по-скоро… оценен. Понякога го заварвах да седи сам в лобито късно вечер, втренчен в една точка, изгубен в мислите си. Поздравяваше ме с леко кимване, в което се четеше мълчаливо разбиране.

В последния ден от престоя си той се приближи до рецепцията, за да се отпише. Очаквах обичайната процедура – плащане, връчване на ключа, стандартните пожелания за лек път. Той обаче се спря пред мен и ме погледна право в очите. За първи път от месец видях в тях нещо различно от обичайната дистанцираност. Беше искра на… заговорничество?

„Млади момко“, каза той с тихия си, но плътен глас, който сякаш отекваше директно в съзнанието ми. „Благодаря за дискретността.“

 

 

Смутих се. Не бях направил нищо специално. Просто си вършех работата.

„Няма защо, господине. Това ми е работата“, отвърнах аз, опитвайки се да звуча професионално.

Той се усмихна леко, но усмивката не достигна до очите му. Плъзна няколко банкноти по плота, точно колкото беше сметката му. Нито стотинка повече. Сърцето ми леко се сви. Надявах се на бакшиш. Сестра ми, Лидия, имаше нужда от пари за университета, а вноската по ипотеката наближаваше. Но не казах нищо. Унижението да просиш беше по-лошо от безпаричието.

Когато прибрах парите, той не си тръгна веднага. Наведе се леко напред, сякаш искаше да ми сподели тайна.
„Няма да ти оставя бакшиш“, прошепна той. Усетих как бузите ми пламват. „Но имам нещо по-добро за теб.“

Погледнах го въпросително.

„Провери долното чекмедже на нощното шкафче в стаята. Това, което е вътре, е за теб.“

След тези думи той се изправи, кимна ми за последно и се отправи към изхода, без да се обръща. Остави ме на рецепцията, вцепенен, със сърце, което биеше до пръсване. Какво можеше да има в едно чекмедже, което да е „по-добро“ от пари? Отрова? Капан? Някаква шега?

Ръцете ми трепереха, докато обслужвах следващия клиент. Умът ми препускаше. Трябваше да изчакам камериерката да почисти стаята, но не можех. Нетърпението и любопитството ме изгаряха. Щом се отвори възможност, казах на колегата си, че отивам да проверя нещо и се втурнах към асансьора. Всеки етаж, който изкачвахме, покачваше напрежението. Влязох в празния коридор на неговия етаж. Тишината беше оглушителна. Отключих стая 303 с универсалния ключ и влязох вътре.

Въздухът все още носеше неговия лек, едва доловим аромат на скъп тютюн и нещо друго, неопределимо. Стаята беше подредена, почти стерилна, сякаш никой не беше живял в нея цял месец. Всичко беше по местата си, с изключение на леката вдлъбнатина на възглавницата. Сърцето ми думкаше в ушите. Приближих се до нощното шкафче до леглото. Ръката ми застина над дръжката на долното чекмедже. Поех си дълбоко дъх, сякаш се готвех да се гмурна в ледени води.

Издърпах го.

В началото помислих, че е празно. Но после, в дъното, видях малък, тъмен предмет. Беше стар кожен бележник, протрит по ръбовете, с месингова закопчалка, която беше потъмняла от времето. До него лежеше един-единствен, старомоден ключ. Не беше ключ за хотелска стая или за кола. Беше тежък, орнаментиран, сякаш от средновековен замък.

Взех бележника в ръце. Кожата беше мека и топла на допир. Отключих закопчалката и го отворих. Страниците бяха изпълнени с гъст, ситен почерк. Имена, дати, колони с числа, които изглеждаха като банкови сметки или финансови отчети. Имаше и схеми, свързващи различни имена с линии и стрелки. Не разбирах почти нищо, но усещах тежестта на информацията в ръцете си. Това не беше просто дневник. Това беше тайна. Опасна тайна.

Прелистих до последната страница. Там, с малко по-едър и разкривен почерк, сякаш писано в бързината, имаше само едно изречение:

„Истината струва повече от парите, но и двете могат да те убият.“

Затворих бележника с щракване. Пъхнах го във вътрешния джоб на сакото си, а ключа стиснах в юмрука си. Студеният метал сякаш изгаряше кожата ми. Излязох от стаята и заключих, оглеждайки се панически в празния коридор. В този момент животът ми се разцепи на две – всичко, което беше преди да отворя това чекмедже, и всичко, което предстоеше да се случи след това. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Бях получил нещо много повече от бакшиш. Бях получил чужд живот в ръцете си. И може би, без да искам, бях заложил своя собствен.

Глава 2
Прибрах се в малкия си апартамент късно вечерта, но умората беше избягала от мен. Беше заменена от трескаво безпокойство, което караше кожата ми да настръхва. Заключих вратата два пъти, спуснах щорите и седнах на масата в кухнята. Тишината на жилището, което обикновено ми носеше утеха, сега ми се струваше заплашителна. Всеки шум отвън – минаваща кола, лай на куче – караше сърцето ми да прескача.

Поставих бележника и ключа на масата пред мен. Изглеждаха неуместни в скромната ми обстановка, реликви от друг, непознат свят. Свят на тайни и богатства, за който само бях чел в книгите.

Отново отворих бележника. Този път реших да го разгледам по-методично. Запалих си лампата на бюрото и започнах да чета от първата страница. Почеркът на Александър беше изключително прецизен в началото, почти калиграфски. Първите страници описваха структурата на голяма корпорация – „Глобъл Инвест Груп“. Имена на отдели, директори, схеми на парични потоци. Повечето термини бяха финансови и не ги разбирах напълно, но общата картина беше ясна: ставаше въпрос за огромни суми пари, които се движеха между десетки дъщерни фирми, някои от които регистрирани в офшорни зони.

Сред имената на директорите едно се повтаряше постоянно, оградено в червено няколко пъти. Борис. Само Борис, без фамилия. До името му имаше малки, почти невидими бележки: „арогантен“, „безскрупулен“, „не се доверявай на усмивката му“.

Продължих да прелиствам. Постепенно тонът в бележника се променяше. Прецизният почерк ставаше по-разхвърлян, по-емоционален. Между сухите финансови данни започнаха да се появяват лични наблюдения.

„Днес Борис закри проекта на „ЕкоФючър“. Хиляди хора ще загубят инвестициите си. Той го нарече „оптимизация на портфолиото“. Смееше се, докато го казваше на срещата. Купи си нова яхта същия ден.“

„Открих несъответствие в отчетите от панамския клон. Липсват 15 милиона. Когато го попитах, той просто ме потупа по рамото и каза да не се притеснявам, „всичко е под контрол“. Неговият контрол.“

С всяка прочетена страница пред мен се разкриваше история за приятелство, превърнало се в предателство. Ставаше ясно, че Александър и Борис са били партньори, може би дори приятели. Заедно са изградили тази империя, но в един момент Борис е поел по тъмен път, а Александър е останал да наблюдава отстрани, събирайки доказателства.

Докато четях, мислите ми се върнаха към собствения ми живот. Вноската по ипотеката. Таксите за университета на Лидия. Тя беше толкова умна, толкова амбициозна. Учеше право и мечтаеше да се бори за справедливост. Каква ирония. Аз, нейният брат, държах в ръцете си доказателства за огромна несправедливост, но бях твърде уплашен, за да направя каквото и да било.

Ако предам това на полицията… какво щеше да стане? Щяха ли да ми повярват? Един обикновен хотелски служител срещу могъщ бизнесмен като Борис? По-вероятно беше да ме обвинят в изнудване или кражба. Борис със сигурност имаше армия от адвокати, които можеха да превърнат живота ми в ад. Можеха да отнемат апартамента ми, да съсипят бъдещето на сестра ми.

А ако не направех нищо? Можех ли да живея с тази тайна? Да изгоря бележника и да забравя всичко? Тази мисъл беше примамлива. Да се върна към сигурността на монотонния си живот. Но последната фраза на Александър отекваше в главата ми: „Истината струва повече от парите…“

Телефонът ми иззвъня и аз подскочих, събаряйки чаша вода на пода. Беше Лидия.

„Бате, как си? Да не те будя?“ – гласът ѝ беше весел и безгрижен.
„Не, не, буден съм. Какво има?“ – опитах се да звуча нормално, но гласът ми трепереше.
„Просто исках да ти кажа, че изпитът мина страхотно! Професорът каза, че работата ми е била една от най-добрите. Толкова съм щастлива!“
„Браво, Лидия! Знаех си, че ще се справиш.“ – усмихнах се искрено за пръв път от часове.
„Да… ами… сещаш се, че наближава срокът за следващата такса…“ – гласът ѝ стана по-тих, изпълнен с вина. Тя мразеше да иска пари.
„Не се притеснявай за това. Всичко е наред. Ще се оправя.“ – излъгах аз.
„Сигурен ли си? Знам, че ти е трудно с кредита и всичко…“
„Абсолютно сигурен. Ти само учи и не го мисли.“

Затворих телефона и се почувствах като най-големия лицемер на света. Седях върху потенциално състояние или поне върху информация, която струваше милиони, а лъжех сестра си, че едва свързвам двата края.

Моралната дилема ме разкъсваше. От една страна беше страхът – парализиращ, студен страх за мен и за Лидия. От друга страна беше… изкушението. Не само за пари. Изкушението да направя нещо значимо. Да бъда този, който ще свали маската на човек като Борис. Да въздам справедливост, за каквато сестра ми само четеше в учебниците.

Взех ключа. Беше студен и тежък. Какво ли отваряше? Банков сейф? Тайна квартира? Още един сандък на Пандора?

Реших. Не можех да седя и да чакам. Страхът нямаше да плати сметките ми, нито щеше да защити сестра ми, ако хората на Борис вече ме търсеха. Александър ми беше дал този бележник с причина. Той е видял нещо в мен. Може би просто отчаян човек, който няма какво да губи. Или може би човек, който би направил правилното нещо.

Трябваше да разбера кой е Борис. Трябваше да разбера какво отключва този ключ. Трябваше да поема контрол над ситуацията, преди тя да поеме контрол над мен.

Скрих бележника и ключа на най-невероятното място, за което се сетих – в кутия със стари коледни играчки на дъното на гардероба. Знаех, че тази нощ няма да спя. Бях прекрачил прага. Нямаше връщане назад. От хотелски служител се превръщах в нещо друго. Все още не знаех в какво, но усещах, че старият Мартин вече не съществува.

Глава 3
Следващите няколко дни на работа бяха мъчение. Всяко позвъняване на телефона на рецепцията ме караше да подскачам. Всеки добре облечен гост с куфарче ми изглеждаше като потенциална заплаха, изпратена от Борис. Опитвах се да поддържам фасадата на спокойствие, но усещах как колегите ми ме гледат странно. Вероятно съм изглеждал блед и разсеян.

Всяка свободна минута прекарвах в интернет, търсейки информация за „Глобъл Инвест Груп“ и нейния директор, Борис. Това, което открих, само потвърди страховете ми. Борис беше медийна знаменитост в бизнес средите. Снимките му бяха навсякъде – усмихнат, харизматичен, заобиколен от политици и известни личности на благотворителни събития. Беше представян като визионер, филантроп, човек, който е изградил империята си от нулата. Публичният му образ беше безупречен. Но под лъскавата повърхност се криеха слухове за агресивни бизнес практики, враждебни поглъщания и съсипани конкуренти. Нищо конкретно, нищо доказуемо. Само шепот в тъмните ъгли на финансовия свят.

Осъзнах, че да се изправя срещу такъв човек би било самоубийство. Бележникът в гардероба ми беше единственото реално оръжие, но беше като атомна бомба – можеше да унищожи врага, но и мен заедно с него.

Напрежението започна да ми се отразява физически. Спях по няколко часа на нощ, будех се от кошмари, в които непознати лица разбиваха вратата на апартамента ми. Започнах да се оглеждам през рамо по улиците, да се стряскам от всяка сянка.

Една вечер, докато се прибирах от работа, уморен и смазан от тревоги, забелязах нещо странно. Пред входа на моя блок стоеше паркиран черен седан със затъмнени стъкла. Не му обърнах голямо внимание в началото, но когато влязох във входа, видях, че пощенската ми кутия е отворена и леко огъната, сякаш някой се е опитвал да я разбие. Сърцето ми замря.

Качих се до апартамента си с пресъхнала уста. Отключих и предпазливо надникнах вътре. Всичко изглеждаше наред. Но усещането, че някой е нарушил личното ми пространство, не ме напускаше. Дали си въобразявах? Дали параноята ми вече не взимаше връх?

Истинският ужас дойде два дни по-късно. Беше събота, почивах си у дома и се опитвах да сглобя пъзела от бележника на Александър. На вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях мъж с работни дрехи, носещ кутия с инструменти.

„Да?“, попитах през затворената врата.
„Добър ден. От фирмата за поддръжка на сградата сме. Има сигнал за проблем с електрическата инсталация на вашия етаж. Трябва да направим проверка.“ – гласът му беше безизразен, делови.

Нещо в мен изкрещя „Не отваряй!“. Нямаше никакво съобщение на входа за подобна проверка. Домоуправителят, възрастен и досаден пенсионер, винаги оставяше бележки за всичко.

„Нямам никакви проблеми с инсталацията“, отговорих аз, стараейки се гласът ми да не трепери.
„Проверката е рутинна и задължителна. Отнема само пет минути.“ – настоя мъжът.

Погледнах отново през шпионката. Той не ме гледаше, а оглеждаше вратата, ключалката. Ръцете му, макар и облечени в работни ръкавици, изглеждаха силни и груби. Това не беше техник.

„Съжалявам, но не мога да ви пусна. Очаквам гости всеки момент“, излъгах аз, отстъпвайки назад от вратата.

Настъпи мълчание. Чувах собственото си дишане.
„Както желаете“, каза накрая мъжът. „Ще се върнем по-късно.“

Чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Залепих ухо на вратата и изчаках, докато звукът от асансьора не заглъхна. Останах така, без да мърдам, поне десет минути. Ръцете и краката ми бяха ледени.

Вече нямаше съмнение. Не си въобразявах. Те ме търсеха. Знаеха къде живея. Може би не знаеха със сигурност, че бележникът е у мен, но подозираха. Александър е бил проследен до хотела, а аз съм бил последният, с когото е говорил. Бях единствената логична нишка, която можеха да последват.

Паниката ме заля като ледена вълна. Грабнах телефона и исках да се обадя на Лидия, да ѝ кажа да си събере багажа и да отиде при леля ни в другия край на страната. Но спрях. Какво щях да ѝ кажа? Че съм се забъркал в нещо опасно? Щях само да я изплаша до смърт.

Трябваше да действам. Трябваше да изпреваря събитията. Скриването вече не беше опция.

Отворих отново бележника. Търсех нещо, някаква задна вратичка, слабо място в империята на Борис. Прелиствах страниците, пълни с числа и схеми, докато погледът ми не се спря на едно име, което се повтаряше няколко пъти в съвсем различен контекст. Елена. Не беше в списъка с директори. Името ѝ беше записано до поредица от вътрешни трансфери към сметка, която не беше част от официалната структура. До името имаше само една бележка: „Ключът към финансовия отдел. И може би към съвестта му.“

Коя беше тази Елена? И защо Александър я е смятал за ключ? Бързо търсене в интернет не даде резултат. Вероятно беше служител на по-ниско ниво, чието име не се появяваше в публичните регистри. Но аз знаех къде да я намеря. В бележника, до един от трансферите, беше записан вътрешен номер на отдел – Финансов отдел, сграда Б. Централата на „Глобъл Инвест Груп“.

Това беше безумие. Да отида в леговището на лъва. Но какъв друг избор имах? Да чакам следващия „техник“ да дойде с шперц, а не с кутия с инструменти?

Решението беше взето. Трябваше да намеря Елена. Трябваше да разбера защо Александър ѝ е вярвал. Това беше единственият ми ход. Рискован, глупав, може би дори самоубийствен. Но беше по-добре от това да седя в апартамента си и да чакам сенките да ме погълнат. Извадих най-добрия си костюм – този, който пазех за сватби и погребения – и започнах да се глася за най-важната среща в живота си. Щях да вляза в света на Борис. Не като жертва, а като играч. Или поне щях да се опитам да изглеждам като такъв.

Глава 4
Централата на „Глобъл Инвест Груп“ беше внушителна стъклена сграда, която се извисяваше над града като леден кристал, отразявайки небето и суетата на хората долу. Чувствах се малък и незначителен, докато стоях пред въртящите се врати. Всеки, който влизаше или излизаше, изглеждаше уверен, успешен и принадлежеше към този свят. Аз бях просто един самозванец с измачкан костюм и тайна, която гореше в джоба ми.

На рецепцията ме посрещна млада жена с безупречен грим и замръзнала усмивка.
„Добър ден, как мога да ви помогна?“
„Имам среща с госпожа Елена от финансовия отдел“, излъгах аз с възможно най-уверения глас, на който бях способен. Молех се да има само една Елена в целия отдел.
Рецепционистката провери нещо на компютъра си. „Фамилия?“
Сърцето ми спря за миг. Не знаех фамилията ѝ.
„Тя знае за какво става въпрос. Просто ѝ предайте, че Мартин е тук. Лично е.“ Наблегнах на последната дума, надявайки се да прозвучи мистериозно, а не отчаяно.

Жената ме изгледа с леко раздразнение, но вдигна слушалката. След кратък разговор, тя ми подаде карта за посетител. „Трети етаж. Вляво от асансьора.“

Чувствах се като шпионин във вражеска територия. Коридорите бяха широки и светли, навсякъде имаше скъпи произведения на изкуството по стените. Служителите се движеха бързо и целеустремено, говорейки тихо по телефоните си. Това беше нервният център на империята на Борис. Мястото, откъдето се дърпаха конците.

Финансовият отдел беше огромно отворено пространство, разделено от стъклени прегради. Десетки хора седяха пред мониторите си, погълнати от графики и числа. Шумът от клавиатури беше като постоянен, монотонен дъжд.

Една жена стана от бюро в ъгъла и тръгна към мен. Беше на около трийсет и пет, облечена в строг делови костюм, но имаше нещо уязвимо в начина, по който се държеше. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, но няколко кичура се бяха измъкнали и падаха по лицето ѝ. Когато се приближи, видях очите ѝ – големи, сиви и пълни с тревога.

„Вие ли сте Мартин?“, попита тя тихо.
„А вие сте Елена, предполагам.“
Тя кимна и ме поведе към малка заседателна зала със стъклени стени. „Имате пет минути. Много съм заета.“

Седнахме един срещу друг. Напрежението между нас беше почти физическо.
„Не знам кой сте и как знаете името ми, но това е много лош момент…“
„Мисля, че знам защо е лош момент“, прекъснах я аз. Наведох се напред и понижих глас. „Става въпрос за Александър.“

При споменаването на името му, тя трепна. Цветът се оттегли от лицето ѝ. Огледа се панически през стъклените стени, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе.
„Не знам за какво говорите. Не познавам такъв човек.“ – гласът ѝ беше треперещ шепот.
„Не ме лъжете, Елена. И двамата знаем, че не е така. Той ви е вярвал.“

Извадих телефона си и ѝ показах снимка, която бях направил на една от страниците в бележника – тази с нейното име до вътрешните трансфери.
Тя се втренчи в екрана и усетих как дъхът ѝ спря.
„Откъде… откъде имате това?“
„От него. Остави ми го, преди да изчезне.“

Тя затвори очи за момент, сякаш се опитваше да се съвземе. Когато ги отвори отново, тревогата беше заменена от страх. Истински, дълбок страх.
„Трябва да си вървите. Веднага. Вие не разбирате в какво се забърквате.“
„Напротив, започвам да разбирам. Разбирам, че хора с работни дрехи идват на вратата ми, за да „проверяват инсталацията“. Разбирам, че някой е много притеснен от това, което Александър е оставил след себе си.“

Думите ми явно я уцелиха право в целта. Тя пребледня още повече.
„Те ви търсят… Значи знаят.“
„Подозират. И затова съм тук. В бележника му пише, че вие сте ключът. Ключът към какво, Елена?“

Тя поклати глава, сякаш се бореше със себе си.
„Това ще ви унищожи. Ще унищожи и мен.“
„Ако не направя нищо, със сигурност ще ме унищожат. Може би заедно можем да имаме шанс. Александър е мислил така.“
„Александър беше идеалист. И вижте докъде го доведе това“, отвърна тя с горчивина.

В този момент вратата на залата се отвори и на прага застана висок, елегантно облечен мъж с прошарена коса и ослепителна усмивка. В мига, в който го видях, разбрах кой е. Беше Борис. Снимките не можеха да предадат аурата на власт и харизма, която излъчваше. Очите му обаче бяха студени като на акула.

„Елена, скъпа, надявам се не прекъсвам нещо важно?“, каза той с кадифен глас, но погледът му беше впит в мен, оценяващ, анализиращ.
Елена скочи на крака, видимо притеснена.
„Господин Борис! Не, разбира се, че не. Този господин тъкмо си тръгваше. Имаше някакво объркване.“

Борис протегна ръка към мен. „Аз съм Борис. А вие сте?“
Стиснах ръката му. Беше силна и студена.
„Мартин. Просто един объркан посетител.“
„Е, Мартин, надявам се да сте намерили това, което търсите в нашата скромна компания“, каза той с усмивка, която не достигаше до очите му. „Елена, ще те чакам в кабинета си след пет минути. Имаме да обсъдим отчетите.“

Той се обърна и си тръгна толкова бързо, колкото се беше появил, оставяйки след себе си лека миризма на скъп парфюм и тежко усещане за заплаха.

Елена се свлече обратно на стола си, треперейки.
„Сега видя ли?“, прошепна тя. „Той знае. Може би не знае какво точно, но фактът, че непознат мъж говори с мен насаме, е достатъчен. Вече съм под подозрение.“

Станах. Времето ми беше изтекло.
„Съжалявам, не исках да ви създавам проблеми.“
„Вече е късно“, каза тя. После ме погледна с неочаквана решителност. „Не ме търсете повече тук. Опасно е. Ако все още искате да говорите, елате утре вечер, в осем, в малкото кафене до парка на улица „Липа“. Елате сам.“

Тя написа адреса на едно листче и ми го бутна в ръката.
„А сега си вървете. И се молете никой да не ви е видял да говорите с мен.“

Излязох от сградата на „Глобъл Инвест Груп“ със сърце, което биеше лудо. Бях влязъл в леговището на лъва и бях срещнал не само „ключа“, но и самия звяр. Погледът на Борис беше оставил леден отпечатък в съзнанието ми. Но бях постигнал целта си. Бях установил контакт. Елена беше уплашена, но беше готова да говори.

Тя беше моят единствен съюзник в тази битка. Но докато вървях по улицата, един въпрос не ми даваше мира. Защо тя рискува всичко, за да ми помогне? Дали наистина беше заради съвестта ѝ, както предполагаше Александър? Или имаше своя собствена, скрита цел? Не можех да ѝ се доверя напълно. В този свят на лъжи и предателства, доверието беше лукс, който не можех да си позволя.

Глава 5
Кафенето на улица „Липа“ беше малко, старомодно и почти празно. Точно както се надявах. Избрах маса в най-тъмния ъгъл, откъдето имах поглед към вратата. Всяка отворена врата, всяка минаваща кола по улицата, ме караше да настръхвам. Чувствах се като главен герой в шпионски филм, но страхът беше съвсем реален.

Елена пристигна точно в осем. Беше сменила строгия делови костюм с дънки и обикновен пуловер. Без грим и с пусната коса изглеждаше по-млада и много по-уязвима. Тя се огледа притеснено, преди да ме забележи и да седне бързо на моя стол. Не си поръча нищо.

„Благодаря, че дойдохте“, започнах аз.
„Нямах голям избор, нали?“, отвърна тя с лека ирония. „След днешното ви посещение, Борис не ме изпуска от поглед. Зададе ми хиляди въпроси за вас. Кой сте, какво искате. Трябваше да импровизирам някаква история за объркан бивш съученик, който търси работа.“
„Съжалявам.“
„Спестете си извиненията. Те не помагат“, прекъсна ме тя. „Сега ме слушайте внимателно, защото нямаме много време и няма да повтарям. Александър беше мой ментор. И мой приятел. Той и Борис започнаха този бизнес заедно, от нищото. Бяха като братя. Но парите променят хората. Или по-скоро разкриват истинската им същност.“

Тя си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да се гмурне в мръсни води.
„Борис стана алчен. Безскрупулен. Започна да пере пари. Първо малки суми, после все по-големи. Използва сложна мрежа от офшорни компании и фиктивни сделки, за да прикрие всичко. Александър се опита да го спре, да го вразуми. Но Борис не го послуша. Напротив, избута го от управлението, заплаши го. Александър осъзна, че единственият начин да спре Борис, е да го унищожи. Затова прекара последната година в събиране на доказателства. Този бележник, който имате… това е неговият труд. В него е ключът към цялата схема.“

Тя замълча за момент, вгледана в ръцете си, които трепереха леко.
„Но това не е всичко. Не става въпрос само за пране на пари.“ Гласът ѝ спадна до шепот. „Борис е опасен. Той е свързан с много влиятелни, но и много опасни хора. Хората, чиито пари пере. Ако те разберат, че доказателствата са изтекли… няма да се спрат пред нищо, за да ги върнат. И да накарат всички замесени да замълчат завинаги.“

Стомахът ми се сви на топка. Картината ставаше все по-мрачна и по-опасна.
„Защо ми казвате всичко това? Защо ми помагате?“

Тя вдигна поглед и ме погледна право в очите. В тях видях смесица от страх, гняв и нещо друго… отчаяние.
„Защото съм в капан“, призна тя. „Борис… той не е само мой шеф.“ Тя се поколеба, сякаш ѝ беше трудно да изрече думите. „Аз съм негова любовница.“

Признанието увисна във въздуха между нас. Всичко си дойде на мястото. Нервността ѝ около него, неговият фамилиарен тон. Това обясняваше защо е имала достъп до чувствителна информация и защо Александър е смятал, че тя може да е ключ. Тя беше вътрешен човек, но по най-сложния и компрометиращ начин.

„В началото бях заслепена“, продължи тя, сякаш говореше повече на себе си. „От парите, от властта, от вниманието му. Бях млада, наивна. Мислех, че това е любов. Но постепенно видях истинското му лице. Той не обича никого, освен себе си. Той притежава хората. Аз съм просто още една от скъпите му играчки. Искам да се измъкна, но не мога. Той знае твърде много за мен, държи ме в ръцете си. Унищожил е кариерата и живота на хора за много по-малко.“

Тя изглеждаше съкрушена. В този момент тя не беше могъщ финансов анализатор, а просто уплашена жена, попаднала в златна клетка.
„Александър знаеше за нас. Той беше единственият, който се опита да ми помогне. Каза ми да бъда търпелива, че скоро всичко ще свърши. После изчезна. А сега се появихте вие.“
„Значи искате да използвате бележника, за да се освободите?“, попитах аз.
„Искам да довърша това, което Александър започна“, отвърна тя с внезапна твърдост. „Искам да видя Борис зад решетките. Заради Александър. И заради мен.“

Въпреки съчувствието, което изпитвах, в главата ми светеше червена лампичка. Тя имаше личен мотив. Мотив за отмъщение. Това я правеше едновременно ценен съюзник и непредвидим фактор. Можех ли да ѝ вярвам?
„Какво предлагате да направим?“, попитах аз, решавайки засега да играя нейната игра.

„Само бележникът не е достатъчен“, каза тя. „Това са бележки, а не официални документи. Адвокатите на Борис ще ги оспорят, ще кажат, че са фалшификат. Ние се нуждаем от твърди доказателства. Оригинални документи, банкови извлечения, записи на разговори. Александър намекваше, че има скривалище, където пази най-важните неща. Архивирал е всичко.“
„Ключът“, прошепнах аз. „Той ми остави и един ключ.“

Очите на Елена светнаха. „Ключ! Значи е истина! Трябва да разберем какво отваря този ключ. Най-вероятно е банков сейф или пощенска кутия. В бележника има ли някакви намеци? Кодове, адреси?“
„Пълен е с числа. Трябва да го прегледаме заедно. Вие разбирате от тези неща.“
„Невъзможно е да го взема със себе си. Твърде рисковано е. Ако ме претърсят…“
„Тогава ще трябва да се срещаме тайно. Да работим заедно.“

Тя кимна. „Но трябва да бъдем изключително внимателни. Отсега нататък и двамата сме под наблюдение. Трябва да сменим телефоните си, да използваме криптирани съобщения. Никакви срещи на публични места. Ще намеря безопасно място.“

Преди да успея да отговоря, телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна екрана и лицето ѝ се вкамени. Беше той. Борис.
„Трябва да тръгвам“, каза тя панически, докато се изправяше. „Той ме проверява. Иска да знае къде съм.“
Тя се обърна да си тръгне, но спря и се обърна към мен.
„Мартин… внимавайте. Вие не сте като нас. Вие сте нормален човек, който е попаднал в свят на чудовища. Не им позволявайте да ви превърнат в един от тях.“

След тези думи тя изчезна в нощта, оставяйки ме сам с мислите ми.
Бях намерил съюзник. Но този съюз беше изграден върху основите на страх, отмъщение и предателство. Елена беше едновременно жертва и участник в мръсната игра на Борис. Нейната изневяра и скрит живот я правеха уязвима, но и опасна.

Прибрах се у дома, чувствайки се още по-объркан от преди. Бях въвлечен не само във финансова афера, но и в сложна мрежа от лични драми и токсични връзки. Тайната на Елена добавяше нов, опасен слой към всичко. Ако Борис разбереше, че любовницата му работи с мен, щеше да ни унищожи и двамата без капка милост.

Погледнах известието за ипотеката на масата. Изглеждаше толкова тривиално сега, толкова маловажно в сравнение с пропастта, на ръба на която стоях. Но именно то, както и мисълта за бъдещето на Лидия, ми даваха сила да продължа. Не можех да се откажа. Бях стигнал твърде далеч.

Глава 6
След срещата ми с Елена, атмосферата около мен се сгъсти до непоносимост. Всеки ден беше изпитание за нервите ми. На работа се преструвах на апатичен и отегчен, надявайки се, че така ще изглеждам по-малко подозрителен. Вкъщи прекарвах часове, взирайки се в бележника на Александър, опитвайки се да разгадая шифрите и кодовете в него, преди следващата ни среща с Елена.

Тя ми изпрати криптирано съобщение от нов, предплатен телефон. Срещата беше определена за след два дни в изоставен склад в индустриалната зона на града. Мястото беше зловещо, но идеално за нашите цели – далеч от любопитни очи.

Междувременно, натискът от страна на Борис се усещаше навсякъде. Елена ми разказа в кратко съобщение как той е станал параноичен и подозрителен към всички. Във фирмата бяха инсталирани нови камери, а достъпът до определени сървъри беше ограничен. Той привикваше служители от финансовия отдел на разпити в кабинета си, задаваше им подвеждащи въпроси, опитвайки се да открие пробойна в системата си.

Един ден Елена не дойде на работа. Сърцето ми се сви от страх. Опитах да ѝ звънна на новия номер, но телефонът беше изключен. Най-лошите сценарии препускаха през ума ми. Дали Борис я е разкрил? Дали ѝ е направил нещо? Цял ден бях като на тръни, неспособен да се съсредоточа върху каквото и да било.

Късно вечерта получих съобщение. Беше от нея.
„Добре съм. Имах „вирус“. Утре ще съм на работа. Срещата остава.“
Разбрах веднага. „Вирусът“ е бил Борис. Вероятно я е държал заключена у дома си, за да я контролира и наблюдава. Представих си я сама, в онази златна клетка, принудена да играе ролята на любяща и покорна любовница, докато в душата ѝ бушува буря. Това само засили решимостта ми.

В нощта на срещата отидох до склада пеша, като няколко пъти сменях посоката, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Складът беше ръждясал метален хангар, заобиколен от бурени. Вътре миришеше на влага и мухъл. Елена вече беше там, чакаше ме до една единствена крушка, която висеше от тавана и хвърляше зловещи сенки.

Тя изглеждаше изтощена. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове.
„Той знае нещо“, каза тя без предисловия. „Не знае какво, но усеща, че нещо се случва. Става все по-непредсказуем. Вчера… вчера уволни началника на охраната. Човек, който работеше за него от десет години. Само защото го погледнал накриво. Атмосферата е отровна.“

Извадих бележника и ключа и ги поставих на една стара дървена щайга.
„Трябва да действаме бързо.“

В продължение на два часа работихме на слабата светлина. Тя беше брилянтна. Числата и кодовете, които за мен бяха безсмислена бъркотия, за нея имаха логика. Тя разпознаваше модели, банкови кодове, номера на сметки.
„Това тук…“, каза тя, сочейки поредица от цифри. „Това не е сметка. Това е номер на банков сейф. А тези координати до него… това е кодът за достъп. Александър е бил гений. Маскирал е всичко като обикновени транзакции.“

Скоро открихме още няколко подобни поредици. Но имаше един проблем. Не знаехме в коя банка се намира сейфът. Ключът, който имах, нямаше никакви обозначения.
„Трябва да има някаква улика“, каза Елена, прелиствайки нервно страниците. „Александър не би оставил нещо такова на случайността.“

Взирахме се в бележника, докато очите ни не заболяха. И тогава го забелязах. На вътрешната страна на кожената корица, почти невидимо, имаше малък релефен печат, който от светлината беше почти заличен. Емблемата на стара, консервативна банка в центъра на града. Банка, известна със своята дискретност и богати клиенти.
„Това е!“, възкликнах аз.

Елена се усмихна за пръв път тази вечер. Беше уморена, но победоносна усмивка.
„Значи това е следващата ни стъпка. Трябва да влезем в този трезор.“
„Но как?“, попитах аз. „Не мога просто да се появя там и да кажа, че имам ключ за сейф, който не е на мое име.“
„Ще трябва да измислим нещо“, каза тя. „Александър сигурно е предвидил и това. Може би е оставил твоето име като упълномощено лице? Или е използвал фалшиво име, чиито документи са в сейфа? Трябва да проучим процедурите на банката.“

Внезапно отвън се чу шум. Звук от хрущящ чакъл под гуми на кола.
Замръзнахме. Елена изгаси лампата с едно дръпване и се озовахме в пълен мрак. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурен, че се чува в целия склад.
През една пролука в ръждясалата стена видях фарове да осветяват пътя. Черният седан, същият, който бях видял пред блока си, спря на около петдесет метра от склада. От него излязоха двама мъже. Единият беше „техникът“, който дойде до вратата ми.

„Намерили са ни“, прошепна Елена. Гласът ѝ трепереше от ужас. „Трябва да се махаме оттук.“
Огледахме се панически. Имаше само един изход – този, пред който бяха паркирали. В задната част на склада обаче имаше малък, високо поставен прозорец, чието стъкло беше счупено.
„Натам“, посочих аз.

Без да губим и секунда, започнахме да трупаме стари щайги една върху друга. Ръцете ми трепереха, но адреналинът ми даваше нечовешка сила. Чувахме гласовете на мъжете, които се приближаваха.
„Сигурен ли си, че са тук?“
„Колата му е паркирана на две преки оттук. А тя каза на шефа, че отива при болната си майка. Майка ѝ живее на другия край на града. Тук са.“

Елена се покатери първа. Аз ѝ подадох бележника, който тя пъхна в дрехите си, и я избутах през тесния отвор. След това се покатерих и аз, одрасквайки ръцете и лицето си на ръждясалата рамка. Скочихме от другата страна, в кал и бурени. За миг спряхме, затаили дъх. Чухме как мъжете разбиват вратата на склада.

Хукнахме. Бягахме през тъмните, безлюдни улици на индустриалната зона, без да гледаме назад. Не спряхме, докато не стигнахме до оживен булевард, където се смесихме с тълпата. Бяхме се измъкнали. Засега.

Спряхме зад една автобусна спирка, задъхани, кални и треперещи.
„Това беше… твърде близо“, каза Елена, опитвайки се да си поеме дъх. „Те вече не просто подозират. Те знаят. Знаят за нас двамата.“
„Как са ни открили?“, попитах аз, макар че вече се досещах за отговора.
„Проследили са ме“, каза тя с горчивина. „Или него. Или и двама ни. Борис не оставя нищо на случайността. Вече няма безопасни места за нас.“

Тя ме погледна, а в очите ѝ имаше отчаяна решителност.
„Вече няма връщане назад, Мартин. Или ще успеем да отворим този сейф и да използваме това, което е вътре, за да го сринем… или те ще ни намерят и ще ни накарат да замълчим. Няма трети вариант.“

Тя беше права. Играта беше станала смъртоносна. Вече не бяхме просто двама души, които се опитват да разкрият една тайна. Бяхме бегълци. И единственият ни път към спасението минаваше през трезора на онази банка. Трябваше да планираме следващия си ход перфектно, защото втори шанс нямаше да имаме.

Глава 7
След инцидента в склада, страхът се превърна в наш постоянен спътник. Вече не можех да се прибера у дома. Беше твърде опасно. Борис знаеше къде живея. Прекарах следващите две нощи при един стар приятел от детинство, като му измислих сложна история за теч на тръби в апартамента ми. Чувствах се виновен, че го въвличам, макар и несъзнателно, в моята опасна игра.

Комуникацията с Елена стана още по-трудна. Използвахме обществени телефони и сложни кодове, за да си уговаряме срещи на оживени места, където можехме да си разменим няколко думи, преструвайки се на непознати. Тя ми каза, че Борис е побеснял, след като хората му са изпуснали. Наложил ѝ е пълен домашен арест, като е поставил охрана пред апартамента ѝ. Тя успяваше да се измъкне само за работа, където също беше под постоянно наблюдение.

Бяхме в патова ситуация. Имахме ключа и знаехме коя е банката, но не можехме да действаме. Всеки наш ход се следеше. Чувствах се в безизходица. Ипотеката ми просрочваше, а аз нямах достъп дори до собствените си спестявания, защото се страхувах да отида до банката. Започнах да обмислям най-лошия вариант – да се откажа. Да занеса бележника в полицията, да им разкажа всичко и да се надявам на най-доброто.

Точно тогава, когато бях на ръба на отчаянието, получих обаждане от непознат номер.
„Мартин ли е?“ – гласът беше женски, спокоен и делови.
„Кой се обажда?“
„Казвам се Калина. Аз съм адвокат. Един общ наш приятел, Александър, ме помоли, ако нещо се случи с него, да се свържа с вас. Мисля, че е време да поговорим.“

Сърцето ми подскочи. Адвокат. Александър беше предвидил и това. Той не ме беше оставил съвсем сам.
Срещнахме се в нейната кантора. Беше малка, но подредена, пълна с книги. Калина беше жена на около четиридесет години, с остър поглед и изражение, което не издаваше никакви емоции. Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва, докато ѝ разказвах всичко, което се беше случило от деня, в който Александър напусна хотела. Подадох ѝ бележника.

Тя го разгледа с професионален интерес, прелиствайки страниците.
„Това е динамит“, каза тя накрая, връщайки ми го. „Но както правилно сте предположили, само по себе си не е достатъчно в съда. Нуждаем се от съдържанието на онзи сейф.“
„Но как да стигнем до него? Следят ни.“
„Оставете това на мен“, каза тя с лека усмивка. „Борис е силен на улицата, но в моя свят, света на законите и процедурите, има правила, които дори той не може да заобиколи толкова лесно. Александър е подготвил всичко.“

Тя отвори едно чекмедже и извади папка.
„Александър е оставил при мен нотариално заверено пълномощно. С него вие, Мартин, сте упълномощен да имате пълен достъп до банковия му сейф номер 713 в Централна кредитна банка. Пълномощното е датирано отпреди шест месеца. Всичко е напълно законно.“

Гледах я невярващо. Толкова просто. Толкова брилянтно. Александър беше планирал всяка стъпка.
„Но те ще ме чакат пред банката“, възразих аз.
„Няма да влезете вие“, каза Калина. „Ще вляза аз. Като ваш законен представител, имам право да ви представлявам пред банката. Те може да очакват вас, но не и мен. Ще отида там с пълномощното, ще отворя сейфа и ще взема съдържанието му. Ще поискам и официален опис на съдържанието в присъствието на банков служител, за да не може никой да оспори автентичността му по-късно.“

Планът беше дързък, но имаше шанс да успее.
„А какво ще правя аз?“, попитах.
„Вие ще бъдете примамката“, каза тя. „Утре сутрин, точно в десет часа, когато аз ще влизам в банката, вие ще се появите пред централата на „Глобъл Инвест Груп“. Ще се разхождате отпред, ще гледате към сградата. Ще направите така, че да ви видят. Хората на Борис, които ви следят, ще докладват, че сте там. Цялото им внимание ще бъде насочено към вас, далеч от банката. Трябва да им дадете достатъчно време. Поне половин час.“

Идеята да се изложа на показ пред леговището на врага ме ужаси. Но разбрах логиката. Трябваше да отвлека вниманието им.
„А Елена? Трябва да я предупредя.“
„Не“, отсече Калина. „Колкото по-малко хора знаят за плана, толкова по-добре. Не знаем на кого можем да вярваме напълно. Вие се доверихте на мен, защото Александър ви е насочил. Аз се доверявам на вас по същата причина. Но госпожицата с личната драма… тя е твърде голям риск в момента.“

Думите ѝ бяха сурови, но верни. Емоционалната обвързаност на Елена я правеше слаба брънка.
Прекарах остатъка от деня в кантората на Калина, където се чувствах в безопасност. За пръв път от седмици успях да поспя няколко часа на дивана в кабинета ѝ. Но сънят ми беше неспокоен, изпълнен с образи на студените очи на Борис.

На следващата сутрин застанах на улицата срещу стъкления гигант на „Глобъл Инвест Груп“. Чувствах се като гладиатор, който влиза в арената. Сърцето ми биеше до пръсване. Опитах се да изглеждам спокоен, небрежен. Разхождах се бавно напред-назад, поглеждах часовника си, сякаш чакам някого.

Не след дълго забелязах движение. Черният седан спря на отсрещния тротоар. Двамата мъже бяха вътре и ме наблюдаваха. Знаех, че в този момент телефоните им звънят. Примамката беше захапана.

Минутите се нижеха като часове. Всяка секунда очаквах някой да излезе от сградата и да тръгне към мен. Представях си как ме натикват в колата и изчезвам завинаги. Трябваше да се боря с инстинкта си да избягам. Мислех си за Калина. В този момент тя трябваше да е в трезора, да отваря сейфа, който щеше да реши съдбата на всички ни.

След около четиридесет мъчителни минути телефонът ми иззвъня. Беше Калина, обаждаше се от скрит номер.
„Готово е. Махай се оттам. Веднага.“

Без да поглеждам към черния седан, аз се обърнах и с бърза крачка се смесих с тълпата, насочвайки се към най-близката спирка на метрото. Докато слизах по стълбите, хвърлих един последен поглед назад. Колата все още беше там. Не ме бяха последвали. Планът беше успял.

Срещнахме се с Калина час по-късно на уговорено безопасно място – апартамент на неин доверен колега. Когато влязох, тя седеше на масата, а пред нея имаше черно кожено куфарче.
„Е?“, попитах аз, без да мога да си поема дъх.

Тя отвори куфарчето. Вътре имаше папки с документи, няколко флашки и малък диктофон.
„Имаме всичко, Мартин“, каза тя с тържествуващ глас. „Банкови извлечения, договори за фиктивни сделки, офшорни регистрации. Имаме дори записи. Записи на разговори между Борис и неговите… „клиенти“. Александър е записал всичко.“

Тя пусна диктофона. От малкото устройство се разнесе гласът на Борис – студен, арогантен, без капка от публичната му харизма. Той обсъждаше прехвърлянето на „мръсни пари“ и се хвалеше как държи в ръцете си половината политически елит.

Това беше то. Нокаутът. Доказателството, което щеше да го срине не само него, но и цялата корумпирана мрежа около него.
Почувствах огромно облекчение, но то беше примесено с нов страх. Сега държахме в ръцете си истинска бомба. Въпросът беше кога и как да я взривим.

„И какво следва сега?“, попитах аз.
„Сега започва истинската война“, каза Калина. „Ще подготвя документите и ще ги внеса в специализираната прокуратура. Но трябва да сме готови. Когато Борис разбере, че сме взели съдържанието на сейфа, той ще стане абсолютно безразсъден. Ще хвърли всичко срещу нас. Трябва да се скриете. Вие и Елена. И сестра ви. Докато всичко не приключи, никой от вас не е в безопасност.“

Думите ѝ ме удариха като студен душ. Лидия. В цялата тази лудост бях забравил за нея. Борис можеше да я използва, за да стигне до мен. Трябваше да я защитя. Веднага.

Глава 8
Първата ми мисъл беше Лидия. Паниката, която изпитах, беше студена и остра. Докато аз си играех на шпионин, тя беше напълно незащитена, лесна мишена. Борис беше безскрупулен. Беше доказал, че за него няма граници. Да използва семейството на врага си беше ход, напълно в негов стил.

„Трябва да се свържа с нея. Трябва да я измъкна от града“, казах аз на Калина, крачейки нервно из стаята.
„Успокойте се, Мартин. Паниката е лош съветник“, каза тя с обичайното си хладнокръвие. „Вече помислих за това. Имам колега в града, където учи сестра ви. Доверен човек. Той ще отиде при нея, ще ѝ обясни, че има семейна спешност, и ще я доведе на сигурно място. Без да знае подробности, които биха я изложили на риск.“
„Аз трябва да говоря с нея. Тя няма да тръгне с непознат.“
„Ще ѝ се обадите, когато колегата ми е при нея. Ще потвърдите историята. Но ще бъдете много кратък и недвусмислен. Не трябва да разбира за какво става въпрос. Все още не.“

Въпреки че инстинктът ми крещеше да хукна и сам да я спася, разумът ми знаеше, че Калина е права. Аз бях белязан. Всеки мой контакт с Лидия можеше да я изложи на опасност.

Докато чакахме обаждането от нейния колега, аз се опитах да се свържа с Елена. Исках да я предупредя, че имаме доказателствата и че нещата ще ескалират. Телефонът ѝ обаче беше изключен. Изпратих ѝ кодирано съобщение, надявайки се да го получи.

Часовете се точеха мъчително. Най-накрая телефонът на Калина иззвъня. Беше нейният колега.
„При нея съм. Малко е объркана, но е добре.“
Калина ми подаде телефона. Чух гласа на Лидия, изпълнен с тревога.
„Бате? Какво става? Този човек казва, че трябва да тръгна с него. Добре ли си?“
„Лидия, слушай ме внимателно“, казах аз, опитвайки се да звуча възможно най-спокойно. „Всичко е наред с мен, но има спешен семеен проблем. Трябва да отидеш с господина. Той ще те доведе на сигурно място. Вярвай му. Моля те, не задавай въпроси сега. Ще ти обясня всичко по-късно. Просто направи това, което те моля.“

Имаше дълга пауза. Чувах как диша.
„Добре, бате. Щом ти казваш.“ Гласът ѝ беше изпълнен със страх, но и с доверие. Доверие, което чувствах, че предавам.
Затворих телефона и се почувствах ужасно. Въвличах я в своята мръсна война, нарушавах спокойния ѝ живот.
„Това беше правилното решение, Мартин“, каза Калина, усетила вината ми. „Така я защитавате.“

Но конфликтът в мен бушуваше. Бях я излъгал. Бях я принудил да се подчини, без да знае истинската причина. Този семеен конфликт, роден от моите действия, тежеше на съвестта ми повече от всичко друго.

Докато Лидия пътуваше към сигурното място, Калина работеше трескаво. Тя подготвяше документите за прокуратурата, систематизираше доказателствата, пишеше искова молба. Аз се чувствах безполезен, просто наблюдател в собствената си драма.

Късно следобед получих съобщение от Елена.
„Видях новините. Разбрах. Той е бесен. Унищожи всичко в кабинета си. Търси ме. Не мога да се прибера. Крият ме.“
Последва второ съобщение с адрес. Беше малък мотел в покрайнините на града.
„Трябва да отида при нея“, казах на Калина.
„Опасно е. Хората му със сигурност я търсят.“
„Тя е сама и е уплашена. Дължа ѝ го. Тя рискува всичко заради мен, заради този бележник.“

Калина ме погледна продължително, преценявайки.
„Добре. Но бъдете безкрайно внимателен. Вземете предплатен телефон, не носете нищо ваше. Отидете и я доведете тук. Всички трябва да сме на едно място, докато не внеса документите утре сутринта.“

Намерих мотела безпроблемно. Беше едно от онези безлични места, където хората отиват, за да останат невидими. Почуках на вратата на стая 12. Елена отвори, дръпна ме бързо вътре и заключи.
Беше бледа като платно, очите ѝ бяха зачервени от плач. Хвърли се в ръцете ми и се разрида.
„Той ще ме убие, Мартин. Кълна се, той ще ме убие.“
Прегърнах я, опитвайки се да я успокоя. Тя трепереше неконтролируемо.
„Всичко ще бъде наред. Имаме доказателствата. Имаме адвокат. Утре всичко приключва.“
„Ти не го познаваш!“, изхлипа тя. „За него правилата не важат. Той ще ни намери. Той ми се обади. Каза, че ще платя за предателството си. Каза, че ще се погрижи да страдам.“

Думите ѝ бяха пропити с ужаса на човек, който познава чудовището отблизо. Разбрах, че за нея това не е просто битка за справедливост, а борба за оцеляване. Нейната изневяра и предателство към Борис я бяха превърнали в основна мишена на неговия гняв.

„Трябва да те измъкна оттук“, казах аз. „Ще отидем на сигурно място, при адвокатката.“
Тя поклати глава. „Не мога. Той е поставил хора навсякъде. Наблюдават всички гари, летища, изходите на града. Чакат да направя грешка.“
„Ще намерим начин.“

Докато говорехме, по новините на малкия телевизор в стаята съобщиха извънредна новина. Говорителят обяви с тържествен глас, че „Глобъл Инвест Груп“, в лицето на своя директор Борис, е спечелила голяма обществена поръчка за строеж на национален инфраструктурен обект. Показаха кадри от пресконференция, на която Борис, усмихнат и уверен, стискаше ръце с министри.
Гледахме втрещено.
„Как е възможно?“, прошепна Елена. „Докато ние се крием, той разширява империята си с държавни пари.“

В този момент осъзнах пълния мащаб на неговата власт. Той не беше просто бизнесмен. Беше част от системата. Да го съборим щеше да бъде много по-трудно, отколкото си мислехме. Доказателствата, които имахме, можеха да предизвикат не само неговия край, но и политическа криза.
„Това променя ли нещо?“, попитах аз Калина по-късно по телефона, след като ѝ разказах за новината.
„Прави нещата по-сложни, но не променя крайния резултат“, отвърна тя. „Истината е на наша страна. Но означава, че трябва да сме готови за ответен удар не само от него, но и от хората, които го подкрепят. Утре, когато внеса документите, ще отприщя буря.“

Върнах се при Елена в мотела. Трябваше да я убедя да дойде с мен. Но тя беше парализирана от страх.
„Той ми каза по телефона… каза, че знае за сестра ти“, прошепна тя.
Кръвта замръзна в жилите ми.
„Каза, че е хубаво момиче, учи право. Каза, че би било жалко, ако нещо се случи с бъдещата ѝ кариера… или със самата нея.“

Това беше то. Най-големият ми страх се беше сбъднал. Той не просто ме заплашваше. Той държеше живота на сестра ми в ръцете си. Моралната дилема, пред която бях изправен, достигна своя връх. От една страна беше справедливостта, истината, всичко, за което се борехме. От другата – безопасността на Лидия.
Борис беше хвърлил последната си карта. И тя беше право в сърцето ми.

Глава 9
Новината, че Борис знае за Лидия и я използва като заплаха, ме парализира. Всичките ми планове, цялата ми смелост, се изпариха. Остана само суровият, първичен страх на брат, който се бои за сестра си. Светът се стесни до една единствена точка – нейната безопасност.

Елена видя промяната в мен. Видя как решителността ми се срива.
„Мартин, не му позволявай да спечели по този начин“, каза тя тихо, макар и самата тя да беше уплашена. „Това е блъф. Той иска да те накара да се откажеш.“
„Ами ако не е блъф?“, отвърнах аз с празен глас. „Познаваш го по-добре от мен. Способен ли е на такова нещо?“
Тя не отговори веднага. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяка дума. „Да“, прошепна накрая. „Способен е.“

Върнах се в сигурния апартамент, където ме чакаше Калина. Чувствах се като пребит.
„Той знае за сестра ми. Заплашва я“, казах аз, без да мога да я погледна в очите.
Калина остави документите, които подготвяше, и ме погледна сериозно.
„Очаквах го. Това е класически ход на отчаян човек. Опитва се да намери слабото ти място.“
„Е, намери го!“, извиках аз, губейки контрол. „Какво се очаква да направя? Да рискувам живота ѝ в името на някаква абстрактна справедливост? Заради пари, които не са мои, и битка, която не е моя?“

Гневът и безсилието ми избиха навън. Обвинявах всички – Александър, задето ме набърка, Елена, задето усложни всичко, Калина, задето беше толкова хладнокръвна. Но най-вече обвинявах себе си.
„Това беше твоя битка от момента, в който отвори онова чекмедже, Мартин“, каза Калина спокойно, без да се впечатли от избухването ми. „И сега имаш избор. Можеш да се поддадеш на страха и да му дадеш всичко, което иска. Да му върнеш доказателствата. Но помисли какво ще стане след това. Мислиш ли, че той просто ще ви остави на мира? Човек като Борис не оставя живи свидетели. Той ще ви премахне един по един – теб, Елена, мен. А сестра ти? Тя ще бъде в безопасност само докато той има нужда от нея като лост за влияние. В момента, в който получи каквото иска, тя отново ще бъде просто… разход.“

Думите ѝ бяха жестоки, но логични. Те прорязаха паниката ми и ме принудиха да мисля. Да се предам не беше гаранция за безопасност. Беше просто отлагане на неизбежното.
„Или“, продължи тя, „можем да ударим първи. И да ударим силно. Да го поставим в позиция, в която той трябва да се защитава, а не да напада. Да го лишим от ресурсите му, от влиянието му, от способността му да ви заплашва.“

„Как?“, попитах аз, вече по-спокоен.
„Ще внеса документите в прокуратурата още тази нощ. Не утре сутринта. Сега. Ще поискам незабавни мерки – запор на сметки, забрана за напускане на страната. Ще дам копие от най-шокиращите доказателства на един доверен журналист. До сутринта историята ще е навсякъде. Борис ще се събуди в свят, в който вече не е всемогъщият кукловод, а обвиняем в най-големия финансов скандал в страната. Цялото внимание ще бъде върху него. Няма да може да си позволи да направи и една грешна стъпка.“

Планът беше рискован. Беше като да предизвикаш ранен звяр. Но беше единственият начин да си върнем инициативата.
Докато Калина отиваше да задвижи машината на правосъдието, аз останах сам в апартамента. Няколко часа по-късно, нейният колега доведе Лидия.

Когато я видях на вратата, цялата ми смелост отново се изпари. Тя изглеждаше уморена и уплашена. Хвърли се в прегръдките ми.
„Бате, какво става? Толкова се уплаших. Добре ли си?“
Трябваше да ѝ кажа истината. Или поне част от нея. Вече не можех да я лъжа.
Седнахме на дивана и аз ѝ разказах. Пропуснах детайлите за изневярата на Елена и най-мрачните аспекти от дейността на Борис, но ѝ обясних за бележника, за доказателствата за финансови престъпления, за заплахите.

Докато говорех, лицето ѝ се променяше. Първоначалният страх премина в объркване, после в гняв, и накрая в… разочарование.
„Значи си ме лъгал през цялото време?“, каза тя тихо.
„Правех го, за да те защитя, Лидия.“
„Да ме защитиш?“, гласът ѝ се повиши. „Като си рискувал всичко? Нашия дом? Бъдещето ни? Ти си взел ипотечен кредит, който едва изплащаш, а си се забъркал в някаква война на милионери? Защо, Мартин? Защо не отиде в полицията още в началото?“

Въпросите ѝ бяха като удари. Тя беше права. От нейната гледна точка, аз бях постъпил безразсъдно.
„Сложно е, Лидия…“
„Не, не е сложно!“, прекъсна ме тя. „Ти си искал да бъдеш герой! Искал си да промениш света! Но си забравил за малкия свят, който имаме ние двамата! Забравил си за мен!“
Сълзи се стичаха по лицето ѝ. Това беше най-тежкият удар. Семейният конфликт, от който се боях, беше тук, в цялата му болезнена сила. Тя не ме виждаше като защитник, а като предател.

„Аз уча право, Мартин“, продължи тя през сълзи. „Чета за закони и справедливост всеки ден. Но знам, че светът не работи така. Силните винаги печелят. Хора като този Борис… те никога не губят. А хора като нас… ние плащаме цената.“
Тя стана и отиде до прозореца, обръщайки ми гръб.
„Искам просто да се прибера у дома. Искам да си върна живота. Искам брат ми да е до мен, а не някакъв самозван рицар, който се бие с вятърни мелници.“

Думите ѝ ме съсипаха. Бях загубил доверието ѝ. В опита си да осигуря по-добро бъдеще, бях разрушил настоящето. Моралната дилема беше решена по най-жестокия начин – бях избрал пътя на справедливостта, но бях загубил човека, заради когото го правех.

В този момент разбрах, че дори да спечеля тази война, може би вече бях загубил най-важното. Връзката със сестра ми. Огромната пропаст, която се беше отворила между нас, изглеждаше по-страшна от всички заплахи на Борис.

Глава 10
Нощта беше дълга и напрегната. Лидия не ми проговори повече, затвори се в една от стаите. Тишината между нас беше по-тежка от всяка кавга. Аз седях в хола и гледах през прозореца към спящия град, чувствайки се напълно сам.

Към сутринта Калина се върна. Изглеждаше уморена, но в очите ѝ имаше огън.
„Направено е“, каза тя. „Прокуратурата е задействана. Журналистът ще публикува статията си онлайн всеки момент. Бурята започва.“

И тя наистина започна. Малко след шест сутринта интернет пространството избухна. Заглавията бяха крещящи: „ИМПЕРИЯТА НА ЛЪЖИТЕ: „ГЛОБЪЛ ИНВЕСТ ГРУП“ В ЦЕНТЪРА НА МАСИВНА СХЕМА ЗА ПРАНЕ НА ПАРИ“, „БОРИС – ФИЛАНТРОП ИЛИ КРЪСТНИК? ШОКИРАЩИ РАЗКРИТИЯ ОТ ТАЕН СВИДЕТЕЛ“. Статията беше пълна с факти от бележника, подкрепени с няколко анонимни цитата от Калина и сканирани документи с прикрити имена.

Телефонът ми, този, който използвах за комуникация с Калина и Елена, започна да вибрира непрестанно. Новинарски сайтове, социални мрежи – навсякъде беше едно и също. Лицето на Борис беше на всеки екран. Но този път той не беше усмихнатият визионер, а обвиняем престъпник.

Първоначално изпитах чувство на триумф. Успяхме. Но то бързо беше заменено от страх от ответния удар. Борис беше притиснат в ъгъла. А раненото животно е най-опасно.

Опитах се да се свържа с Елена, но телефонът ѝ все още беше изключен. Притесних се ужасно за нея. Тя беше най-уязвима.

Към обяд дойде и официалното потвърждение от прокуратурата. Повдигнати са обвинения срещу Борис и няколко други висши мениджъри от компанията. Наложени са им запори на сметки и забрана да напускат страната.

Светът на Борис се сриваше. Но моят собствен свят също беше в руини. Лидия все още отказваше да говори с мен. Апартаментът, за който бях взел кредит, беше недостъпен за мен, вероятно под наблюдение. Работата ми в хотела беше минало. Бях бездомен, безработен и в конфликт с единствения човек, който имах на този свят.

Късно следобед Калина получи обаждане. Беше от адвоката на Борис.
„Искат среща“, каза тя, след като затвори. „Предлагат споразумение.“
„Споразумение?“, изсмях се горчиво. „Сега ли се сетиха?“
„Не искат среща с мен. Искат среща с теб, Мартин.“
Сърцето ми спря.
„Искат да говорят с „анонимния свидетел“. Само ти и Борис. Лице в лице.“
„Това е капан!“, възкликна Лидия, която беше чула разговора от вратата на стаята си. За пръв път от часове тя проговори. В гласа ѝ имаше страх.
„Разбира се, че е капан“, съгласи се Калина. „Но е и знак за отчаяние. Фактът, че искат да говорят с теб, означава, че доказателствата, които имаме, са неоспорими и те го знаят. Опитват се да те извадят от уравнението.“

„Няма да ходя“, казах аз твърдо.
„Трябва да помислим добре“, каза Калина. „Това може да е нашият шанс да разберем какво планират. И може би… да разберем къде е Елена.“

Мислите ми препускаха. Да се срещна с Борис беше безумие. Но мисълта за Елена, сама и в опасност, не ми даваше мира. Ако той я беше отвлякъл, тази среща можеше да е единственият начин да я спася.
„Те предлагат място и време“, продължи Калина. „Публично място. Ресторант в центъра на града. Утре на обяд. Гарантират твоята безопасност.“
„Гаранциите на Борис не струват нищо“, каза Лидия.
„Знам“, отвърнах аз. „Но може би трябва да отида.“

Лидия ме погледна с ужас. „Ти полудя ли? След всичко, което се случи, след заплахите, ти искаш да отидеш право в устата на лъва?“
„Лидия, той държи Елена. Почти съм сигурен в това. Не мога да я оставя.“
„Ами аз?“, извика тя. „За мен не мислиш ли? Какво ще стане с мен, ако нещо ти се случи?“

Конфликтът между нас избухна отново, по-силен от всякога.
„Това е моят шанс да сложа край на всичко това!“, опитах се да се защитя.
„Или да сложиш край на себе си!“, изкрещя тя.

Калина ни остави да спорим, разбирайки, че това е нещо, което трябва да решим помежду си. Кавгата ни беше дълга и болезнена. Обвинявахме се взаимно, изкарвахме стари рани. Но под гнева и страха, аз видях нейната любов и загриженост. И тя, може би, видя моята решимост да защитя не само нея, но и хората, които бяха пострадали заради мен.

Накрая, изтощени, спряхме.
„Ако отидеш… аз няма да те чакам“, каза тя тихо, но думите ѝ тежаха като камък. „Ще си събера нещата и ще се прибера при леля. Не мога повече да гледам как се самоунищожаваш.“
Това беше нейният ултиматум. Изборът беше мой. Можех да избера сигурността, да остана с нея и да оставя Калина да води битката. Или можех да рискувам всичко в един последен, отчаян ход, с който да се опитам да спася Елена и да приключа войната, но с риска да загубя сестра си завинаги.

Изборът беше невъзможен. Чувствах се разкъсан на две. От едната страна беше моята кръв, моето семейство. От другата – моята отговорност, моят дълг към Елена и Александър.
Погледнах Калина. Тя не каза нищо, само ме наблюдаваше, очаквайки решението ми.
Поех си дълбоко дъх.
„Ще отида.“

Глава 11
Решението да се срещна с Борис беше най-трудното в живота ми. Когато го изрекох, видях как нещо в погледа на Лидия угасна. Тя не каза нищо повече. Просто се обърна, влезе в стаята си и затвори вратата. Звукът от щракването на бравата беше като изстрел в сърцето ми. Знаех, че може би съм я загубил завинаги.

Калина веднага започна да планира. „Добре. Щом си решил, ще го направим по моите правила. Първо, ще носиш записващо устройство. Второ, аз и моите хора ще бъдем в ресторанта, на съседни маси, преоблечени като клиенти. Трето, ще уведомим прокуратурата за тази среща. Ако нещо се обърка, те ще се намесят незабавно.“

Прекарах остатъка от деня в подготовка. Калина ме инструктираше какво да казвам, как да реагирам, как да го провокирам да говори за Елена, без да изглежда очевидно. Чувствах се като актьор, който учи ролята си за смъртоносна пиеса.

В деня на срещата облякох най-добрия си костюм – същия, с който бях влязъл в офиса на Борис за пръв път. Иронията не ми убягна. Преди да тръгна, почуках на вратата на Лидия.
„Тръгвам.“
Отвътре не се чу никакъв звук.
„Лидия… съжалявам. За всичко.“
Все още мълчание. С пресъхнало гърло се обърнах и тръгнах.

Ресторантът беше скъп и луксозен, от онези места, в които никога не бях стъпвал. Борис вече беше там. Седеше сам на маса до прозореца, гледайки към улицата. Изглеждаше уморен. Около очите му имаше тъмни кръгове, а перфектната му фасада беше леко пропукана. Но в момента, в който ме видя, той се изправи и на лицето му отново се появи онази студена, хищническа усмивка.

„Мартин. Радвам се, че приехте поканата ми. Моля, седнете.“
Седнах срещу него. Масата между нас изглеждаше като бойно поле.
„Да минем направо на въпроса“, казах аз, следвайки инструкциите на Калина. „Какво искате?“
„Искам това, което ми принадлежи“, отвърна той. „Бележникът. И всички копия и документи, които сте взели от сейфа. В замяна, аз ще забравя за вашето съществуване. Ще оттегля всички… оплаквания срещу вас. И сестра ви ще бъде в пълна безопасност.“
„А Елена?“, попитах аз, гледайки го право в очите.
Усмивката му стана по-широка. „Ах, Елена. Предателката. За нея ли се притеснявате? Недейте. Тя е на сигурно място. Грижа се добре за нея. И ще продължа да го правя, докато не получа това, което искам.“

Това беше потвърждението. Той я държеше.
„Искам да я видя. Или да я чуя. Искам доказателство, че е добре.“
„Няма да получите нищо, докато аз не получа своето“, отсече той. „Това е моята оферта, Мартин. Вземете я или я оставете. Но помислете добре. Вие сте никой. Един хотелски служител. Аз съм изградил империя. Да, в момента имам малък проблем, но той ще отмине. Винаги отминава. А вие? Вие ще бъдете смачкан.“

Той се наведе напред, а гласът му стана съскащ шепот.
„Знам всичко за вас. Знам за ипотеката ви. Знам колко струва обучението на сестра ви. Мога да уредя всичките ви финансови проблеми. Мога да ви направя богат. Просто ми дайте това, което е мое. Това е последният ви шанс.“

Изкушението беше там. Едно „да“ и всичките ми проблеми щяха да изчезнат. Щях да спася Елена, да защитя Лидия, да платя кредита си. Трябваше само да предам паметта на Александър. Трябваше само да позволя на злото да победи.
Погледнах към съседната маса. Видях Калина, дегизирана с перука и очила. Тя ми кимна едва забележимо. Сигналът.

„Знаете ли, Борис“, започнах аз бавно, „Александър ми каза нещо, преди да си тръгне. Каза, че истината струва повече от парите, но и двете могат да те убият. Мисля, че сега разбирам какво е имал предвид. Можете да задържите парите си.“
Станах. „Срещата приключи.“

Лицето на Борис се вкамени. Гневът в очите му беше плашещ.
„Ще съжаляваш за това, момче! Кълна се, ще те накарам да съжаляваш за деня, в който си се родил!“
В този момент вратите на ресторанта се отвориха с трясък. Влязоха цивилни полицаи, водени от прокурора по делото.
„Борис, вие сте арестуван по подозрение в отвличане и изнудване“, каза прокурорът с висок глас.

Борис гледаше невярващо. Записващото устройство, което носех, беше предало целия ни разговор на екипа отвън. Заплахите му, признанието, че държи Елена – всичко беше записано.
Докато му слагаха белезници, той ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза.
„Това не е краят!“, извика той. „Ще изляза и ще ви намеря! Всички ви!“

Когато го изведоха, в ресторанта настъпи хаос. Калина дойде при мен.
„Справи се отлично, Мартин.“
„Елена?“, попитах аз.
„Сега ще го накараме да проговори. Ще ни каже къде я държи.“

Но се оказа по-сложно. Борис мълчеше. Адвокатите му пристигнаха и блокираха всякакви опити за разпит. Часовете минаваха, а ние все още не знаехме къде е Елена.
Напрежението отново се покачи. Бяхме спечелили битката, но войната не беше свършила. Елена все още беше в опасност.

Върнах се в апартамента, изтощен физически и емоционално. Очаквах Лидия да си е тръгнала. Но тя беше там. Седеше в хола и гледаше новините, които показваха ареста на Борис.
Тя се обърна към мен. В очите ѝ нямаше гняв, а само умора и страх.
„Свърши ли?“, попита тя тихо.
„Почти“, отвърнах аз. „Все още не знаем къде е Елена.“
Тя кимна. После стана, дойде при мен и ме прегърна.
„Страх ме е, бате. Но се гордея с теб.“

Всички стени, които бяхме изградили помежду си, рухнаха. В тази прегръдка беше прошката, разбирането, любовта. Бях я загубил за момент, но сега тя се беше върнала. И това ми даде нова сила.
Трябваше да намерим Елена. И трябваше да го направим бързо.