Колко кратък е човешкият живот и как съдбата постоянно ни се подиграва. Правим планове, понякога се раздаваме за не чак толкова важни неща и хора, забравяйки онези, които са ни дали живот…
Баща ми почина преди много години. Бях малък и споменът за него вече е избледнял. Казаха ми, че си е отишъл от коварно заболяване.
Майка ми така и не се омъжи за друг човек. Разказваше ми колко прекрасен е бил животът й с баща ми и че той е единственият мъж, когото може да обича така силно.
Говореше за него с любов и вярваше, че един ден, може би в друг живот, двамата отново ще се срещнат и ще бъдат заедно дълго – като в приказките, като във филмите, които обичаше да гледа.
Аз съм единствен син. Нямам братя и сестри. Преди 5 години създадох семейство, преместих се в по-голям град. Не след дълго жена ми ме дари с прекрасен син. След като се роди Михаил, трябваше да започна втора работа, за да издържам семейството си. Така, от липса на време, на постоянна умора, в един момент престанах да обръщам внимание на майка ми. Понякога й се обаждах по телефона, виждахме се само по празници…
Малко преди Коледа получих обаждане от съседа Красимир. С мъка в гласа човекът ми съобщи, че майка ми е починала в болницата.Лекарите казали, че е сърдечен удар. В този момент светът сякаш се стовари върху мен, замлъкнах, затворих телефона и… заплаках.Заплаках горчиво за майка ми, за жената, която винаги ме бе обичала силно. Заплаках за това, че не бях до нея през последните й дни, минути, секунди…
Прости ми, майчице! Прости ми, че не бях до теб! Прости ми, че не ти казах колко си важна за мен и колко много те обичам! Животът ми не е същият без теб… Почивай в мир!
Твоят любим син
