Лятото беше в своя апогей — въздухът беше гъст от жега и от жуженето на хората. Държах се за дръжката, усещайки как автобусът бавно преглъща спирка след спирка. Влязла възрастна жена — ниска на ръст, с кърпа на главата и фина кожа, покрита с мрежа от бръчки, сякаш картата на живота ѝ беше изписана от времето.

Никой не стана. Едно младо момче със слушалки се престори, че не я вижда. Момичето до прозореца се направи, че спи. Хората гледаха в телефоните си, в прозореца, в нищото.

Аз се изправих, опирайки ръка на корема си, и с жест предложих мястото си на жената. Тя ме погледна леко изненадана, но седна, кимайки учтиво.

— Благодаря, мила — каза тя. — Хората днес са други.

Аз само се усмихнах, без да искам да говоря. Гърбът ме болеше, а детето в мен риташе като пощуряло. Седнах на издатината до колелото, облегната на дръжката.

Тя през цялото време ме гледаше — не втренчено, не, а с някаква тиха, тъжна настойчивост. Улових погледа ѝ няколко пъти, но тя не отмести очи. Това ме напрегна малко, но си го обясних с факта, че ѝ е интересно — все пак бременност, чуждо състояние. По-старото поколение често проявява повишено внимание към такива неща.

Най-сетне дойде нейната спирка. Жената се изправи, придържайки се за седалките. Погледнах я отново — тя леко се наведе към мен и прошепна:

— Ти внимавай. Слушай сърцето си, а не хората.

С тези думи тя слезе и изчезна в тълпата.

Погледнах я след нея, объркана, и едва тогава усетих: в десния джоб на палтото ми имаше нещо меко, като кърпичка. Пъхнах си ръката вътре и извадих малко сгънато парче плат.

Върху него имаше бродерия. С червен конец — сякаш кръв. Малък символ, напомнящ око. А под него — надпис. Ръчно написан, едва четлив:

„Ти вече не си сама. Гледай по-внимателно.“

Аз онемях.

У нея беше стигнало нахалството да ми пъхне в джоба нещо мистично, плашещо. Огледах се: може би е шега? Камера? Но автобусът беше обикновен, мръсен, изморен, както и хората в него.

Отначало исках да изхвърля кърпичката, но нещо ме спря. Беше твърде странно, твърде лично. Сякаш нещо в мен откликна на тези думи. Прибрах кърпичката обратно в джоба си и до моя спирка пътувах мълчаливо, с някаква студенина в гърба.

Вечерта се опитах да забравя за случилото се. Съпругът ми, Георги, беше на работа, връщаше се късно — нощни смени. Легнах си, но не можех да заспя. Всичко се въртеше около думите на старицата:

„Слушай сърцето си, а не хората.“

Отначало си помислих, че е просто фигура на речта. Но след няколко дни започнаха да се случват дребни, странни неща.

Първо, забелязах, че вратата на банята е леко отворена, въпреки че бях сигурна, че я затворих. После в детската стая — вече бяхме започнали да я обзавеждаме — една дрънкалка падна от рафта, сякаш някой я е блъснал. Отдавах всичко на умората и хормоните. До деня, в който видях лицето в огледалото.

Беше сутрин. Миех си зъбите и изведнъж видях — зад гърба си, в отражението, сякаш за частица от секундата — същата тази старица. Рязко се обърнах — никого. Студ премина по гръбнака ми. Допрях ръка до корема си. Детето ритна.

Отново извадих кърпичката. Разглеждах бродерията. Окото — сякаш ме гледаше. А под него този път се появиха допълнителни букви. Преди ги нямаше, помня със сигурност.

Сега там пишеше:

„Погледни навътре. Там са отговорите.“

Седнах на пода. Това вече беше твърде много. Бях на ръба на паниката, но по някаква причина не можех да изхвърля тази вещ.

Психолог? Полиция? Съпругът ми?

Опитах се да поговоря с Георги. Той ме изслуша, кимна, предложи да изхвърля парцала и да забравя.

— Въображението ти сега работи на макс — каза той, галейки ме по рамото. — Уморена си. Всичко е наред. Аз съм с теб.

Но нещо в мен ми казваше — не. Нещата не са такива.

Започнах да търся старицата. Отидох на същата спирка, където тя слезе. Ходих по околните дворове, разпитвах продавачи, гледах минувачите. Но никой не я познаваше. Нито описание, нито снимки — нищо не помогна.

А после започнаха сънищата.

В първия сън тя дойде като сянка. Стоях на поле — суха трева, прах. До мен стоеше моето дете — макар че още не бях родила — на около пет години. То ме гледаше и мълчеше.

След това се появи тя. Приближи се, без да ме гледа в очите.

— Не се страхувай. Той е особен. Но не всички ще искат той да живее.

Събудих се в сълзи. Дълго не можех да си поема дъх. Сърцето ми биеше лудо.

„Той е особен.“

Започнах да подозирам: не просто така тя се приближи до мен. Не случайно аз ѝ отстъпих мястото си. Ами ако тя е знаела? Видяла е нещо? Коя е тя?

Занесох кърпичката в църквата. Свещеникът я погледна и замълча.

— Това не е зло — каза той най-сетне. — Но не е оттук. Пази детето. И се довери на интуицията си.

Раждането започна три седмици по-рано. Водите ми изтекоха през нощта. Спешно ме откараха в болницата. Всичко мина стремително, с усложнения, но детето се роди. Момче. Тихо, с дълбоки очи, сякаш вече знаеше какво го очаква.

И в същата нощ, докато лежах в стаята и го държах, на прозореца се почука.

Тихо. Един път.

Станах, приближих се. До прозореца нямаше никого. Но на перваза лежеше нова кърпичка.

С бродерия.

Сега на нея пишеше:

„Ти направи всичко правилно. Той ще вижда повече от другите. И ти си неговият щит.“

Аз плаках. Не от страх — от нещо по-голямо. От разбирането, че всичко наистина не е било случайно.

Синът ми растеше. Още от ранно детство той гледаше „покрай“ хората. Казваше, че вижда „светли“ и „тъмни“. Рисуваше символи, подобни на окото от кърпичката. Той казваше:

— Мамо, не се страхувай. Баба е с мен. Тя винаги казва кога трябва да се скрия.

Аз никога не му бях показвала тази кърпичка. Но той я нарисува сам, с пълна точност.

Когато навърши шест години, той веднъж каза:

— Те искат да замълча. Но аз няма да замълча.

И ме погледна право в очите. С очи като на онази жена. Спокойни. Вечни.

Сега знам: в онзи ден в автобуса аз не отстъпих мястото си — аз приех съдбата си. Жената не беше просто старица. Може би, вещерка. Може би, проводник. А може би, моята кръв — е от минали поколения.

Не знам какво очаква сина ми. Но знам: той не е сам.

И аз също.

Сега нося кърпичката в чантата си. Като амулет. Напомняне, че трябва да слушам сърцето си. И да гледам навътре.

Там са отговорите.

Глава II: Гласовете зад стената

Синът ми, Любен, навърши шест.

Той растеше тихо, замислено дете, повече наблюдаващо, отколкото действащо. В детската градина не го разбираха — казваха, че е „в себе си“, „много фантазира“, „гледа странно“. Някои деца се страхуваха от него. Възпитателката веднъж ми каза:

— Той е умен, безспорно. Но има поглед на възрастен човек. И още… когато говори, понякога ми става неловко. Сякаш знае нещо, за което вие самите не подозирате.

Аз не знаех как да го обясня.

Той казваше, че чува гласа на баба. Не на майка ми, не на свекърва ми — а на „онази“, както казваше. Аз така и я наричах — „гласът на баба“. Той никога не се страхуваше, не се оплакваше — напротив, сякаш тя му беше приятелка. Негов наставник.

— Тя ме учи. Но аз още не всичко разбирам — каза той веднъж, прехвърляйки дървени кубчета.

— А какво те учи? — попитах аз, опитвайки се да не звуча тревожно.

— Да виждам по-истински. Тя казва, че всички хора крият нещо. Вътре в тях — като стаи. И ако се вгледаш, можеш да влезеш там.

Почувствах как по гърба ми премина студ.

— Да влезеш?

Той кимна.

— Не буквално. Ами… като че ли усещам какво има там. Кой лъже, кой е зъл, кой е тъжен, кой е съвсем лош.

Погалих го по главата. Той говореше всичко това просто, сякаш разказваше какво е играл на улицата. Никаква драма. Но в стаята ставаше сякаш по-тъмно.

За пръв път — страх

Това се случи през зимата. Късна вечер. Георги се беше забавил, аз бях сама у дома с Любен.

Той седеше на килима в хола, рисуваше. Изведнъж спря, остави флумастера и погледна през прозореца. Лицето му се промени.

— Мамо. Не отваряй — каза той тихо. — Дори ако той каже, че те познава.

Аз потреперих.

— Кой? — попитах.

Той бавно обърна глава към мен.

— Той вече е пред входа.

В същия момент се чу звънецът на домофона.

Аз се вцепених.

— Кой е? — попитах аз силно, в слушалката.

Отговорът беше с мъжки глас, много спокоен, дори ласкав:

— Аз съм Петър. Срещали сме се. Намерих нещо, което ви принадлежи.

Името Петър не ми беше познато. Притиснах слушалката до гърдите си и погледнах сина си.

Той седеше тихо.

— Той не е човек, мамо. Той е… празен. В него говори някой друг. Не го пускай.

Аз не го пуснах. Затворих разговора. Сърцето ми биеше така, сякаш искаха да го изтръгнат от гърдите ми. След минута се приближих до шпионката — на площадката нямаше никого.

По-късно, през нощта, когато Георги се прибра и се опитах да му разкажа, той ме изслуша, въздъхна уморено:

— Разбираш ли как звучи това? Може би трябва да поговориш с някого?

Аз замълчах. Той не вярваше. И не видя, какво нарисува Любен тогава — човек в черно, без лице. До вратата. А до него — ние с него, вътре в апартамента. Над главите ни — същият символ: око.

Писмо от миналото

След месец дойде писмо. Хартиено, истинско, с истинска марка. На плика нямаше обратен адрес.

Вътре имаше само една бележка:

„Синът ти няма да е първият, но може би ще бъде последният.

Стените отслабват. Пазителите стават все по-малко. Пази го, докато не разбере кой е.

Ние следим. Не се страхувай, но не се доверявай на никого.“

— Е.

Подписът — просто „Е“.

Любен каза:

— Това не е заплаха. Това е предупреждение. Баба казва, че те така или иначе ще ни намерят. Но ние трябва да сме готови.

— Коя е тя? Как я виждаш? — попитах аз.

— Различно. Понякога насън. Понякога — сякаш е до мен, но невидима. Тя не е зла, просто е сериозна. Каза, че преди е била като мен. Защитавала е някого.

— Пазител?

— Да, така се наричаше.

Пазител. Започнах да търся. Архивни документи, книги, старинни поверия. И след няколко седмици намерих нещо в рядка, полузабравена книга по славянска мистика. Пазителите се наричали жени, понякога мъже, които защитавали деца с „виждане“ — от духове, от хора, от „тъмни“.

Такива деца се раждали рядко. А пазителят — винаги бил до тях. Често на цената на своя живот. Понякога просто изчезвали.

И тогава разбрах, че в автобуса аз не отстъпих място — аз получих щафетата. Аз станах онази. Не по избор — по право. Защото детето ми — е точно такова.

Затъмнение

През пролетта Любен започна да се променя. Понякога се събуждаше в сълзи. Понякога просто седеше през нощта и гледаше в една точка.

— Какво става?

Той сви рамене.

— Те стават повече. Шепнат. Мислят, че не ги чувам, но аз ги чувам.

— Кои?

— Тези от отвъдното. Те нямат тела. Но искат да влязат през някого. Търсят „пробойни“. И татко… той веднъж остави вратата отворена.

Това беше удар.

— Татко?

Той кимна.

— Когато се прибра уморен. Тогава. Те преминаха малко през него. Сега той понякога е друг.

Започнах да наблюдавам. Георги наистина се беше променил. Понякога ставаше студен, раздразнителен без причина. Сякаш беше той — но не съвсем той. Преди винаги спеше спокойно, сега често се разхождаше из апартамента през нощта.

Реших да сложа кърпичката под възглавницата му. На следващата сутрин той се събуди облян в пот, сякаш от кошмар, и каза:

— Сънувах една стара жена. Тя ми изгори очите.

Аз не отговорих нищо.

Какво следва?

Сега живеем нащрек. Кърпичката винаги я нося със себе си. Започнах да изучавам защитни символи, ръкописи, билки, знаци. Знам: това няма да свърши. Това е само началото.

Светът не е такъв, какъвто изглежда.

Някои деца не са просто деца.

И някои майки са повече от просто майки.

Глава III: Сянката на миналото

Моето минало. Винаги съм се опитвала да го скрия, да го оставя като прашна книга на най-горния рафт, но сега то се връщаше като буреносен облак. Израснах в едно семейство, където любовта се измерваше с мълчание и изпълнени задължения. Майка ми беше строга, баща ми — отсъстващ. Не беше физически, просто винаги беше някъде другаде — в мислите си, в работата си, в собствения си свят. Научих се да оцелявам, да не говоря за проблеми, да се справям сама. Тази твърдост, тази способност да се изолирам и да се защитавам, сега се оказа моето най-силно оръжие. Но и най-голямата пречка в отношенията ми с Георги.

Когато се запознахме, той беше всичко, което аз не бях. Усмихнат, отворен, пълен с живот. Работеше в един от най-големите инвестиционни фондове в града, но говореше за работата си с увлечение, сякаш е забавна игра, а не свят на акули и безмилостна конкуренция. Повярвах, че до него мога да бъда себе си, да се отпусна, да се почувствам защитена. Но неговият свят беше по-мрачен, отколкото си представях.

Неговата история също не беше лека. Баща му, след като пропилял цялото си наследство, оставил семейството си с планина от дългове. Георги, още като студент, трябвало да се погрижи за майка си и да изплаща кредитите. Той се научил да бъде твърд, безкомпромисен. Бил готов да направи всичко, за да не се върне там, откъдето е тръгнал. Средата, в която се движеше, беше изпълнена с лицемерие и предателства. Там всеки беше сам за себе си. И точно там се появи тя.

Дария. Бизнес партньорка на Георги от миналото, а според всички и негова голяма любов, но несъстояла се. Тя също работеше във финансовия сектор, но беше с друга ценностна система. За нея не съществуваха морал и етика, имаше само пари и власт. Всички врати се отваряха с пари, а хората се купуваха с власт. Тя беше красива, опасна, с поглед на хищник. Георги разказваше, че са имали общ проект преди години, но той се провалил заради нейна измама. Всъщност тя го беше предала, но той никога не искаше да говори за това.

Всички тези детайли изплуваха в съзнанието ми, след като започнах да свързвам думите на Любен. Той чуваше не просто гласове, а усещаше намеренията на хората, усещаше техните скрити планове. И неговите „празни хора“ бяха точно такива — без душа, без емоции, с единствена цел.

Една вечер, докато преглеждах по-стари снимки в телефона на Георги, случайно попаднах на стара снимка на Георги и Дария. Той беше прегърнал с ръка кръста ѝ, а тя беше с ръце на гърдите му. Снимката беше от морето, а очите им блестяха. Помръкнах от завист, по-скоро от ревност, но в същото време в главата ми се въртеше един въпрос, който ме изяждаше отвътре: „Защо Георги ми е скрил това?“ Защо ми е казал, че се е провалил проекта? Защо не ми е разказал, че е бил толкова близък с нея? Всичко това ме наведе на мисълта, че той крие много неща от мен. Има нещо, което не ми казва. Защо крие истината? Какво се е случило наистина между тях?

На следващия ден го попитах:

— Георги, защо не си ми казал за Дария?

Той ме погледна изненадано, лицето му се промени. Сякаш го бях ударила.

— Какво говориш? Откъде я познаваш?

— Видях снимка. Защо си я скрил?

Той въздъхна.

— Елина, моля те. Това е минало. Беше преди теб. Една глупава грешка. Тя ме предаде, загубихме много пари. Не искам да говоря за това.

Той беше студен. Погледът му беше празен. Точно както Любен го описваше понякога.

— Ти с нея… имаше ли нещо? — попитах аз.

Той ме погледна ядосано, сякаш го бях обидила.

— Елина, какво говориш? Аз съм твой съпруг, баща на детето ти. Не мисля, че е редно да ме питаш такива неща.

Това беше отговор. Отговор, който ме заболя. Той не отрече. Просто смени темата и се оправда.

В главата ми вече всичко се въртеше около тази снимка. Аз бях бременна, а той ми криеше това. Не бях сигурна в него. Не бях сигурна, че той ме обича.

Нашите отношения започнаха да се променят. Започнах да забелязвам малки, дребни лъжи. Например, казваше, че работи до късно, но понякога се връщаше с миризма на парфюм, който не беше мой. Когато го питах, той казваше, че е бил на бизнес среща. Когато го питах защо мирише на парфюм, той казваше, че жената на бизнес партньора му го е прегърнала. Всичко това звучеше толкова нелогично, но аз се опитвах да му вярвам. Опитвах се да си казвам, че аз съм бременна, а той е под стрес. Но в същото време вътре в мен нещо се късаше. Сърцето ми започна да ми казва, че той лъже.

Глава IV: Предателството

Напрежението у дома ставаше все по-осезаемо. Тишината беше по-страшна от скандалите. Георги се връщаше късно, уморен, но по-скоро изтощен душевно. Отбягваше ме, а когато ме погледнеше, в очите му нямаше топлина. Само умора и страх. Страх, който не можеше да ми обясни.

Веднъж Любен, докато си играеше с количките в хола, изведнъж спря и ме погледна.

— Мамо, татко е тъжен. Искат да го наранят. Една жена, с червена коса, го е хванала за врата.

Сърцето ми се сви. Дария беше с червена коса. Не можеше да бъде съвпадение.

— Защо го е хванала, миличък?

— Защото иска да го вземе. Всичко. И него, и къщата. Казва, че той е неин. И че ти си само кукла.

Сълзите ми потекоха. Аз съм само кукла. Всичко това беше игра за нея. Игра, в която аз бях пионка.

Моралната дилема

Георги беше в капан. Дария не просто го искаше, тя го изнудваше. Един от проектите, с който той беше много горд, се оказа с финансови машинации, за които той не знаеше. Тя, като съдружник, знаеше всичко. Тя му постави ултиматум: или той се връща при нея, или тя ще го издаде на властите и той ще загуби всичко. Работа, пари, репутация. Аз не знаех за това, но Любен знаеше. Той виждаше нейната манипулация, нейната алчност, нейната жажда за власт.

Георги беше разкъсван между двете жени. Той обичаше мен и сина си, но се страхуваше да загуби всичко, което беше градил с години. Страхуваше се да не се върне в нищото, от което е тръгнал. Страхуваше се от бедността, от която беше избягал. Той се срещаше с Дария, за да я убеди да го остави на мира. Но тя не се предаваше. И всеки път, когато той се връщаше от среща с нея, той се чувстваше все по-празен, все по-обезверен.

Нов герой — Стоян

В същото време, детектив Стоян от полицията разследваше Дария за финансови престъпления. Стоян беше стар приятел на Георги от университета. Двамата не се бяха виждали от години, но съдбата ги събра отново. Стоян беше честен, принципен, но и много уморен от хорската алчност. Той виждаше, че Георги е замесен, но не можеше да повярва. Георги беше негов приятел. Стоян се опитваше да го убеди да се предаде, но Георги не искаше.

Когато Стоян дойде у дома, той беше посрещнат с подозрение от Любен.

— Мамо, той е добър, но е объркан. Вижда много, но не разбира нищо.

Любен ме гледаше сериозно. Имах доверие на сина си.

— За какво говориш?

— За това, което вижда. За хората, които са като нас. И за хората, които са празни.

Стоян ме изслуша с усмивка.

— Елина, разбирам, че си притеснена. Но това, което ми разказваш за сина си… това са просто детски фантазии.

Аз го погледнах в очите. В него имаше съмнение, но и съжаление. Той не вярваше. Но той не знаеше какво се случва.

Неверността

Една вечер Георги се прибра по-късно от обикновено. Той беше мълчалив, блед, с празен поглед. Ароматът на парфюма на Дария беше по-силен от всякога.

— Къде беше? — попитах аз.

Той мълчеше.

— Бях на бизнес среща — каза той.

— С кого? С Дария?

— Не, с друг партньор.

— Лъжеш. Миришеш на нея.

Той ме погледна с ледена студенина.

— Елина, престани. Уморен съм.

Той влезе в банята. След малко излезе. Парфюмът беше изчезнал, но миризмата на сапун беше по-силна от всякога. Той се опита да изтрие следите от предателството.

Аз погледнах към Любен. Той беше в стаята си, но аз знаех, че той усеща. И знаех, че аз също усещам. Аз не му вярвах. Аз се чувствах предадена.

В този момент почувствах, че всичко, което съм градила с години, се срутва. Всичко, в което съм вярвала, се разпада. Аз не съм майка на дете, което вижда духове. Аз съм съпруга на мъж, който ме предаде.

Глава V: Разбулване на тайни

Рано сутринта, докато Георги още спеше, извадих кърпичката. Сега тя беше по-ярка, по-жива. Окото върху нея сякаш пулсираше. Взех я със себе си и излязох от къщата. Имах нужда да се разходя, да помисля, да се успокоя. Да се събера.

Отидох в един парк. Седнах на една пейка и извадих кърпичката. Затворих очи и се концентрирах. За първи път от много време, аз не се страхувах. Аз чувствах сила.

— Погледни навътре. Там са отговорите — повторих думите, които бях видяла на кърпичката.

И за първи път, аз погледнах. Не в себе си, а навън. В хората. Всички хора, които минаваха покрай мен, имаха аура. Повечето бяха светли, но някои имаха черни петна. Някои бяха празни. Някои имаха тъмни сенки, които се движеха покрай тях.

Аз не виждах духове. Аз виждах намерения. Аз виждах техните души. Аз виждах техните истински лица.

И тогава разбрах. Любен не виждаше духове. Той виждаше хората такива, каквито са. Виждаше тяхната същност. Виждаше тяхната скрита злоба, техните тъмни тайни. Виждаше „празните“ хора — тези, които са се превърнали в съдове за зли намерения, хора без собствена воля, които са се поддали на изкушението на парите и властта.

Петър, мъжът от домофона, не беше дух. Той беше човек, изпълнен с омраза и злоба. Той беше „празен“. Дария също. Тя беше хищник. И аз, с моята кърпичка, виждах нейната същност.

Върнах се вкъщи. Георги още спеше. Извадих кърпичката от джоба си и я сложих на нощното шкафче. Аз бях пазител. Аз бях тази, която трябваше да защити сина си. И семейството си.

Когато Георги се събуди, аз бях готова да говоря.

— Георги, трябва да поговорим.

Той ме погледна, лицето му беше изтощено. Той беше готов да се скара, да отрече, да се скрие. Но аз го спрях.

— Знам за Дария. Знам за изнудването. Знам за твоите срещи с нея.

Той ме погледна с шок. Лицето му се промени. Той не можеше да повярва.

— Как… как разбра?

— Не е важно. Важно е, че аз знам. И знам, че ти не си такъв. Ти си добър човек. Но си се изгубил.

Сълзи потекоха от очите му. Той плачеше. Той беше счупен.

— Не знаеш през какво преминавам. Тя… тя ще ме унищожи.

— Не, няма. Аз ще те защитя. Ние ще те защитим.

Аз го прегърнах. Той беше изплашен, счупен. Но беше моят мъж. Бащата на сина ми.

Евгения се завръща

През нощта се събудих. До мен стоеше жена. Тя беше висока, с дълги, бели коси. Тя беше облечена в бяла, дълга рокля. В ръката си държеше свещ. Аз не се страхувах. Аз знаех коя е.

— Евгения — казах аз.

Тя се усмихна.

— Да. Аз съм. Ти вече виждаш.

— Как?

— Ти си пазител. Твоята кръв е нашата кръв. Ти си от рода на пазителите. Твоята задача е да защитиш сина си. Той е особен. Той вижда повече, отколкото ти можеш да си представиш. Той е ключът.

— Ключът към какво?

— Към този свят. Той е границата. Той е стената. Ако той падне, ние ще паднем.

Тя ми обясни, че „празните“ хора са просто съдове. Те са хора, които са се отказали от душата си, от своята воля. Те са станали играчки в ръцете на тъмните сили. Тъмните сили, които се хранят от злобата, от омразата, от алчността на хората. Те са навсякъде. И те искат да влязат в нашия свят.

— Ти си техен щит. Ти си техният пазител. Твоята кърпичка е твоето оръжие. Но твоето най-силно оръжие е твоята любов към сина ти и към семейството ти.

Тя ми разказа за миналото на рода ми. За жени, които са защитавали децата си, които са виждали повече от другите. За жени, които са се жертвали, за да спасят своите деца.

— Ти си като мен. Но ти си по-силна. Ти си пазител на новия свят.

Тя се усмихна и изчезна. Аз останах сама, с кърпичката в ръка. И със знанието, че аз не съм сама. Аз имам силата да се боря. Аз имам силата да защитя семейството си.

Глава VI: Последният бой

Два дни по-късно, докато Георги беше на работа, аз бях вкъщи с Любен. Той си играеше в стаята си. Изведнъж той излезе от стаята си и се приближи до мен.

— Мамо, те идват. Те са много. Те са празни. Искат да ме вземат.

Сърцето ми се сви. Аз знаех, че няма време. Аз трябваше да действам.

Взех кърпичката и я сложих в джоба на Любен.

— Не се страхувай, миличък. Аз съм тук. Аз ще те защитя.

Точно тогава се чу звънецът на вратата. Аз погледнах през шпионката. Беше Петър. Но зад него стояха още двама мъже. Един от тях беше Стоян. Другият беше непознат. Те бяха „празни“.

Аз погледнах Любен. Той беше уплашен, но не плачеше. Той беше силен. Той беше пазител.

— Не отваряй, мамо. Те са празни. Те са зло.

Аз не отворих. Аз се обадих на Георги.

— Георги, те са тук. Те са пред вратата. Петър и още двама.

Георги не ми отговори. Аз чувах само шум от другата страна.

— Георги?

— Аз съм тук, Елина. Аз идвам. Стоян е с мен.

Той беше говорил със Стоян. Беше му разказал всичко. Той му беше признал за Дария, за изнудването, за всичко. И Стоян му повярва. Той също беше видял нещо. Видял беше, че Дария е опасна.

В този момент, аз чух шум отгоре. Те бяха влезли през терасата.

Влязоха в стаята. Петър и още един мъж. Стоян не беше с тях.

— Дай ни детето, Елина. Няма да те нараним.

Аз го погледнах в очите. В него нямаше нищо. Само пустота.

— Никога.

Аз прегърнах Любен и сложих кърпичката на гърдите му.

— Мамо, те са слаби. Те са страхливци. Те се страхуват от мен.

Петър се засмя.

— От теб ли? Ти си едно малко дете.

Любен го погледна в очите.

— Аз не съм дете. Аз съм пазител. Аз виждам злото.

Петър замръзна. Той беше уплашен. Той виждаше нещо, което аз не виждах. Той виждаше силата на Любен.

В същия момент, вратата се отвори и влезе Георги. Той беше с един мъж, който аз не познавах. Но аз знаех, че той е добър.

Георги се хвърли към Петър. Те започнаха да се бият. Аз се държах за Любен.

Битката беше ожесточена. Петър беше силен, но Георги беше по-силен. Той беше мотивиран от любовта си към семейството си.

Накрая, Георги го победи. Той беше ранен, но жив.

— Къде е Дария? — попитах аз.

— В полицията. Стоян я арестува.

Всичко беше свършено. Засега.

Послеслов

Месец по-късно, животът ни се промени. Георги напусна работа. Той започна да работи за себе си. Той беше нов човек. Той беше честен, принципен. Той беше отново моят Георги.

Любен беше щастлив. Той беше отново дете. Той играеше, смееше се. Но той все още виждаше.

Аз бях пазител. Аз бях майка. Аз бях силна. Аз бях готова да се боря за семейството си.

Кърпичката беше винаги с мен. Тя беше моето напомняне. Напомняне, че светът не е такъв, какъвто изглежда. Напомняне, че някои хора не са това, което изглеждат. Напомняне, че аз трябва да слушам сърцето си.

И да гледам навътре.

Там са отговорите.