„Бягай. Сега.“
Стоях на прага на ресторанта, разписката се размекваше в потната ми длан, а сърцето ми блъскаше по ребрата като заклещена птица. Не знаех коя от нас двете трепереше повече — аз, която бях преглътнала позора вместо десерта, или непознатата сервитьорка, оставила ми предупреждение в две сричащи думи, сякаш животът ми зависеше от тях.
Когато се обърнах, той вече ми подаваше палтото ‒ толкова внимателен, както през цялата вечер. Усмихваше се кротко, като момче, което вярва, че светът ще му прости всеки неуспех, стига да бъде чаровно смутено. Само че сега в очите му имаше и нещо друго — тънка сянка, примесена с горчивина, сякаш чужда ръка бе дръпнала пердето и се бе вторачила в него.
Излязохме навън. Мартенският въздух беше суров, разцепваше бузите. Опитах се да говоря, да кажа нещо леко за времето, ала думите заседнаха. Поех дълбоко дъх и в себе си непрекъснато повтарях тихо: „Бягай. Сега.“
— Благодаря ти още веднъж, че плати сметката — проговори той, натъртвайки на „още веднъж“, сякаш това бе част от някаква стара уговорка. — Ще ти върна парите веднага щом…
Не го изчаках да довърши изречението.
— Честно ли е всичко? — прекъснах го. — Честно ли е тази картинка, която рисуваш?
Лицето му се промени. Усмивката се сви, напомни ми на балон, от който изтича въздух.
— Не съм разбрал какво…
Развях разписката. Двете му думи горяха между пръстите ми.
— Знаеш ли какво значи това? Сервитьорката е лъгала за картата ти. За мен. За теб. Защо?
Той отстъпи назад, обувката му хлътна в локва, изпръсквайки кал по крачола на панталона.
— Може би е решила да се прави на интересна, такива са…
В гласа му за пръв път се прокра леден тон. В този миг инстинктът ми най-сетне изби на повърхността: опасност. Стиснах чантата до гърдите си.
— Спести си оправданията. Кажи истината. Имаш ли дългове? Преследва ли те някой? Колко жени са плащали сметките ти досега, защото си „забравил“ портфейла?
Разговорът стигна до глуха стена. Той се опита да отвърне с усмивка, но мускулите край устните му трепнаха като прекъснат ток.
— Няма смисъл да драматизираш — прошепна почти нежно, сякаш ме приспиваше. — Нали парите не са проблем за теб?
Тъкмо тогава, далеч зад нас, чух стъпки и весел женски смях. Сервитьорката се бе подпряла на вратата на ресторанта, редом с другите момичета от персонала. Очите ѝ се срещнаха с моите, в тях имаше тиха решителност — странна съпричастност между непознати жени, която казваше повече от всяка подадена ръка.
Пуснах дъха, който неусетно бях задържала, и усетих как коленете ми омекват.
— Не мога да си позволя да остана — прошепнах, повече на себе си. — Не и с човек, който разчита да му купуват илюзията за „мил“.
Обърнах се и тръгнах. Стъпките ми звучаха по тротоара като странен метроном, отброяващ секундите до свободата. Той остана назад, замръзнал между мокрия асфалт и тихите си оправдания.
След онзи миг
Прибрах се вкъщи и поставих разписката в чекмеджето, където държа важни дребни предмети — кинозал, черупки от далечен бряг, писмо от детството. Сгънатият лист хартия напомня, че понякога непозната жена може да ти подаде не само сметка, а и предупреждение за живот.
На сутринта смених банковата си парола и настроих нови аларми за граници — не финансови, а емоционални. Човек може да възстанови изгубени пари. Трудно се възстановяват изгубени доверие и време.
Оттогава, когато чуя някого да казва „Той е толкова мил“, в главата ми непременно прозвучава онова шепнене: „Излъгах“. Не всеки мил жест крие благородно сърце; понякога е просто добре разучен номер.
Разлюлявам ключовете на входната врата в пръстите си, вдишвам дълбоко и се усмихвам, че навреме прочетох предупредителните думи. Защото добрите жени може да прощават, но и да се спасяват — понякога точно навреме, благодарение на друга жена.