Аз съм мъж на 25. Преди шест месеца майка ми загина в автомобилна катастрофа и остави след себе си двете ми близначки сестри – Лили и Мая, на 10 години. За една нощ от обикновен инженер се превърнах в 25-годишен баща.
Преди шест месеца най-големите ми притеснения бяха сроковете в работата и организацията на сватбата. Бях 25-годишен инженер с годеница, бъдещ меден месец и майка, която постоянно се обаждаше. Всичко изглеждаше нормално — докато един ден майка ми не беше убита от шофьор, преминал на червен светофар. В една нощ станах единственият родител, който беше останал на 10-годишните ми сестри близначки, Лили и Мая.
Отказах се от сватбените планове, върнах се в майчиния дом и опитах да осигуря стабилен живот на момичетата. Годеницата ми Джена се премести при нас „да помага“ и в началото сякаш беше благословия. Приготвяше им закуски, сплиташе им косите, утешаваше ги при кошмари. Близначките я обожаваха и си мислех, че и майка ми би я харесала.
Един следобед обаче се прибрах по-рано и чух как Джена казва на момичетата, че няма да останат с нас. Тя заяви, че няма да си губи двайсетте години да „отглежда чужди деца“ и че ще направи всичко да ги изпрати в приемна грижа. Когато Мая заплака, Джена я заплаши, че ще ѝ изхвърли тетрадките. По-късно по телефона призна, че иска къщата на майка ми, парите от застраховката и сватба без „излишен багаж“.
Престорих се, че нищо не знам. Същата вечер казах на Джена, че е права — може би момичетата трябва да си тръгнат — и предложих да организираме голяма сватба, каквато тя винаги искала. Тя се зарадва. Междувременно успокоих близначките насаме и се обадих на адвокат и ключар. Сетих се и за скритите камери, които майка ми бе оставила.
На сватбата пуснах пред всички гости запис на жестокостта и манипулациите на Джена. Залата избухна. Джена опита да се оправдае, но видеото отговаряше само по себе си. Охраната я изведе. Няколко дни по-късно тя се върна, крещейки на вратата, и аз повиках полицията. На следващата сутрин подадох молба за ограничителна заповед.
Седмица по-късно осиновяването беше финализирано. С момичетата плакахме в кабинета на съдията, сигурни, че ще останем заедно. Същата вечер приготвихме вечеря, запалихме свещ за мама и се прегърнахме силно. Не бяхме семейството, което някога си представях — но бяхме истински, защитени и у дома.]